Постинг
17.08.2009 14:54 -
Посланието
Автор: bratignat
Категория: Изкуство
Прочетен: 1711 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 17.08.2009 14:55
Прочетен: 1711 Коментари: 2 Гласове:
9
Последна промяна: 17.08.2009 14:55
Старите пушки твърдят, че отекчението се бори единствено с фронтална атака. Само, че всеки запознат до някъде с „Изкуството на войната” е обръгнал с променливите тактики на врагът– „адаптирай се към противникът, докато не се превърнеш в негова ръкавица.” – Мяо Зу Шин.....
Климент бе един от безбройното войнство на борещите се със скуката и само студената чаша чай бе негов мълчалив сподвижник. Е, нищо не е вечно, дори в по-малка степен вкусно, ето защо отпи една глътка от миниатюрата на блато от чашата си. Данните се прескачаха, като олимпийски атлети по монитора, а под Слънцето все още нищо ново. Всъщност, Слънцето изобщо не урежда въпросът на работещите в обсерваториите. С риск да ви прозвучи чудовищно, Земята съвсем не е център на вселената,какво остава, за който и да било неин обитател. Добре де „Гърмящите Зелки” и последният им албум са изключение.
Естествено обсерваториите си имат своя чар...просто в моментът ми е трудно да се сетя какъв точно беше. С Климент отговаряхме за проекта СЕТИ – нещо, като издирване на извънземните под дърво и камък, или каквото, където расте из вселената ни. Дали заради множеството неиндентифицирани-пияни руски летци или просто от страст към радио-управляеми сателити, от близо 40 години целият свят изсипваше милиони в търсенето на разумен живот. Винаги съм се питал, защо им е да ни отговарят, даже и да ги открием?
Всъщност онази сутрин Климент бе в някакво по-особено състояния, по думите му - "нещо витаело из въздухът". Винаги съм предполагал – че азотът витае около кислородът, но всичко ми се изясни след неговото заключение. По-важното бе, че изведнъж машините започваха да бълват ролки хартия, все едно не ние, а те се бяха отрязали с мастило предишната вечер. Алкохол имах предвид.
- Братле! - викна ми той. – Дължиш ми световното БВП от времето на Римската Република до днес – те са в Магелановият облак! – викна и победоносно размаха безбройните метри хартия, като да беше Иван Асен II след битката при Клокотница. Естествено не бях ентусиазиран да се простя с цялото човешко БВП, ето защо хвърлих доста критичен поглед на данните от мяаците ни. Скоро след това, знаех, че някъде там има двама загубеняци, които изпращат във вселенският ефир, подобни на нашите послания, нещо от рода – ние сме миролюбив, неамбициозен и неагресивен вид, ако ни чувате, моля пратете смс. И някой се беше бръкнал по между-галактическата тарифа, а ние разчитахме посланието му.
Трябва да призная, че посланието им беше, точно като нашето. Макар радостта, че трудът на целият ми живот, даде резултат, бях смутен от фактът, че две цивилизации, които се срещат за пръв път от около 4 милиона години, могат да изпратят еднакво съобщение. Това означаваше, че всеки човек е уникален...както останалите 7 милиарда, като него!
– Климент, в цялата тази работа има нещо много гнило и като изключим датският сателит, няма нищо общо с Хамлет.
– Стига де Москито! Ако ти е за басът, ще мина и без световното богатство. Но представи си, как ще промени, това историята – там някъде има същества като нас, не схващаш ли?
– Схващам, но не е ли странно, че и те пращат същото съобщение? Нима и Те са ползвали „Шаблон, за комуникация с далечни, непознати и вероятно несъществуващи цивилизации”?
– Добре, малко е неприятно, че не са могли да измислят нищо по-така, няма нито лазерни оръдия, нито НЛО-та, но като начало, не е лошо, а?
– Предлагам, да изчакаме потвърждения и от другите обсерватории, не смятам да се радвам напразно....
Няколко часа, по-късно получихме потвържедения, от всички обсерватории, работещи в системата на СЕТИ. Данните се засичаха, т.е. не си измисляхме, нито бяхме все още под влиянието ан вчерашният, "Руски стандарт". Ала всички колеги бяха обхванати от съмнението ми. Нима не са могли да измислят малко по-различно съобщение? Или можеха само, да повтарят нашите думи, като полу-идиоти? Ние с Климент си приличаме – завършихме едно и също училище, университет, работим на едно и също място. Познавам го по-добре, от колкото самият себе си и все пак неговите шеги са по-рализни от моите.
Дните минаваха, а вестниците разтягаха новината, като да бе синтетичен локум, от „Анадол Кюсе” заседнало между зъбите и мустаците на тъмен субект. Представях си нещата по друг начин. Сещате се – фанфарите и конфетите по Витошка, раздавачите на рекламен спам, които ентусиазирано ни прегръщат, докато в трамвая ни отминава усмихнат и вежлив контрольор – баналните случки около откривателите на извънземни. Само, че не почувствах никакво вълнение, дали годините ме бяха изменили, до толкова, че съществуването на други цивилизации, извън нашата Слънчева система – не можеше да ме разтърси?
Една сутрин, поредната, в която проверявахме за грешки съобщението им, принтерите забълваха, следващото – „ Получихме съобщението ви, моля потвърдете, че ни разбирате”. С Климент се спогледахме, вече нямахме никакви съмнения – извънземните бяха мунчовци, които могат единствено да повтарят думите ти, сякаш те да са нямата Ехо. На нас ни остваше само да сме възгордият Нарцис и съдейки по Землянската ни цивилизация се справпяхме повече от добре. Размислите ни бяха прекъснати от Шефът, който ни повика. Не съм много запознат с комикс-културата и разните същества там, но шефът бе до толкова почервенял, че можеше да мине за рако-човека в семейството на Спайдърмен. Почна ни направо фронтлно, все едно да бяхме отекчение.
- Момчета имам една лоша новина за вас....
- Уволнени сме? – довърши уплашено Климент.
- Не. Но нищо не сте открили. Освен самите вас. Охраната ми изпрати запис от командната зала, след като ги помолих. Забелязах, че някой е изместил голямата антена, без да съм го нареждал и реших да проверя случаят. Поради разместването й, когато сте предавали позивните съобщеният, до разумния живот, те са се отразявали последователно в Юпитер и астероидният пояс.
- Шефе, искаш да кажеш, че сме чували собственото си ехо?! – почти извън кожата си попита Климент.
- Страхувам се, че това е така.
- Шефе, някой, трябва да е отговорен за преместването на антената! Това е долен саботаж, лично аз ще набуча главата му на върха на телескопа в Рожен! – беснееше Климент – Така, че да чува съобщението ни по-ясно! –завърши с пяна на устата, той.
- Няма да се наложи....леля Надка е преместила антената, докато е чистила компютрите ви с парцала. – Долната челюст на Климент увисна, все едно мандибулярният му нерв да беше парализирам.
- Изглежда нашият разумен живот се оказва леля Надка! – остана ми да заключа.
– Предпочитам да бяхме открили неразумни хлебарки на Марс, пред това!
Следващите месеци бяха изпълнение с горест и погледи изпълнени с недоверие към леля Надка, мъглявините и каквото още си поискате. Дори извънземни да бяха изпепелили НДК или по-лошото - малкото бистро „Къркачите”, едва ли щяхме да се хванем на въдицата за разумен живот. Все пак от отдела за компютърни разработки ни предложиха удобна платформа – програма, която проследява за сигнали относно разумен живот, отбелязва си местата, където е търсила, и никога не повтаря издирването си в същият сектор. Климент бързо прие идеята – защо да се нагърбваме с фалшиви съобщения, когато машината може сама да се справи?
Работата по платформата ни спореше и макар множеството ограничения в компютърният език, използвахме транскрипцията на собствената си фантазия. Създадохме самообучаващта се система – не само, че следи за съобщения, но когато прихване сигнал от не-извънземен произход ги анализираше. Системата се учеше сама и зависеше единствено от електричеството. Нашите 15 минути слава се разтегнаха в седмица, непрекъснато предаване на радио честотите ни. И ако музикалният поток е характерен за повечето землянски радио-станции, потокът от неразбираем, обсерваторен хумор тормозеше нашата платформа за издирване. Бяхме решили да й покажем, какво да не търси никога и явно ни биваше за учители.
Безоблачните дни нарастваха в геометрична прогресия, излизайки от обсерваторията, бях придобил навикът да подавам първо ръката си, в случай, че е започнал порой от амброзия. В този кратък момент на безкрайна леност в животът ми се чувствах, сякаш съм любим на самата Хера, а Зевс и пет драхми не дава за разюзданото й отношение към мен. Климент се въртеше около Кибела и гористите местности в търсене на подходящо място за новият телескоп. Всико заплашваше да свърши, прекалено оптимистично и лесно – пенсионираш се без усилия и амортизации и смучеш ром в „Заливът на прасетата”.
Но на извънземните им бе хрумнало да пращат съобщеният на нашата платформа, без изобщо да се замислят относно уютът ни. Машините започнаха отново да бълват ролки и поредната олимпиада на данни по мониторите бе вече факт. "Така се завърнали безславно" в уютната среда на обсерваторията.
Климент получаваше втора възможност – да открие разумен живот отново, този път наистина разумен, т.е. с извън земен произход. Сверихме данните от компютърът и от нашата платформа за проверка на данните.
Шифърът, който ползваха, беше изключително сложен и невъзможен за разшифроване от човек, единствено машини можеха да се справят. Възможността да открием разумен живот, само 40 години след, като сме започнали да го търсим активно, бе повече от приятна – 40 години са по-малко от стотна в животът на галактиката. Това е като да се дипломираш, преди да си се записал в университет, без да даваш гювеч, на когото и да било. Всеки ден пристигаха все нови и нови данни, можехме да ги разчитаме само частично, но срещу нашата позивна, макар и фрагментарно винаги откривахме логичен отговор. Не като да попиташ някоя девойка дали е свободна довечера, а тя да ти отговори, че са й от д-р Михайлов. Естествено веднага се опитахме да узнаем какво е местоположението им във Вселената, без да издаваме собственото си. Но изглежда техните ориентири или все още не ни бяха познати или ги описваха по различен начин. Бяхме попаднали във вселенската чат стая, но онзи от среща не знаеше името на нито една улица в своя град.
Шифърът ни тревожеше жестоко – страхувахме се дали не губим важна информация, сред неразбираемите му части. Наложи се да прибегнем до военните, както и до математици и за радост след доста безсънни нощи, установихме, че сме изтървали единствено любезностите. Едва ли някой учен бе обмислял, възможността да открие разумен живот, с който поради цивилиационни или културни различия, в крайна сметка не може да се разбере. Същински кошмар – сякаш да лежиш до най-съблазнителната жена (след като ги открихме, даваме шанс и на извънземките), а тя да се окаже ангел и земните грехове да са технически невъзможни. Галактическа ирония!
Следобедът, докат си ровех из компютърът за един от ключовете към шифърът, се изненадах какво огромн пространство заема платформата за издирване – близо 3000 пъти повече, от първоначалното. Климент се почеса с недоумение и мързел по главата, докато аз се впуснах в препускане по директориите и фаиловете. До краят на вечерта имах кординатите на мястото от където нашите извънземни са пращали съобщениея с точност до милиметър. Оставаше ми да свикам целият екип, за да им покажа откритието си.
На следващата сутрин се бяхме събрали в заседателната зала и повечето гледаха с надежда стената с прожектираните по нея символи. Колегите нямаха търпение, за това без повече овъртания започнах направо с фронталната атака.
– Повечето от вас се питат, къде точно се намират нашите извънземни. Подгответе се, защото това, което търсим, винаги се оказва, там където не сме поглеждали, че е.
– Стига си овъртал Москито! - нетърпеливо ме подкани шефът. – Просто казвай кординатите.
– 41° 41′ 35″ с.ш., 24° 44′ 38″ и.д..
– Ха-ха, много весело, Москито!
– Те са в съседната стая, точно тук на Рожен. Те са самата платформа за издирване. През изминалите месеци, тя се е обучавала, какви сигнали не трябва да приема. От друга страна в нея има ясна дефиниция, какви сигнали да търси.
– Искаш да ни кажеш, че тези сигнали са поредната фалшива тревога? Че не сме получавали съобщения от космоса и не сме открили живот?! – попита Климент.
– Всъщност не....каква е дефиницията за живот?
– „Състояние на активност в ареалът на обектът с възможност за продължаване на видът.” – изрецитира дословно Климент.
– Платформата за издирване е създала свое копие, което от своя страна е създало свое и т.н. След това копията са започнали комуникация и търсене, заедно с оригиналът и чрез съобщенията помежду си са си изяснявали обстановката, местоположението си и всичко свързано с тях. Те се възпроизвеждат, те разсъждават и са живи. И имат послание за нас:”Животът не се нуждае от повод, а от среда....”
Климент бе един от безбройното войнство на борещите се със скуката и само студената чаша чай бе негов мълчалив сподвижник. Е, нищо не е вечно, дори в по-малка степен вкусно, ето защо отпи една глътка от миниатюрата на блато от чашата си. Данните се прескачаха, като олимпийски атлети по монитора, а под Слънцето все още нищо ново. Всъщност, Слънцето изобщо не урежда въпросът на работещите в обсерваториите. С риск да ви прозвучи чудовищно, Земята съвсем не е център на вселената,какво остава, за който и да било неин обитател. Добре де „Гърмящите Зелки” и последният им албум са изключение.
Естествено обсерваториите си имат своя чар...просто в моментът ми е трудно да се сетя какъв точно беше. С Климент отговаряхме за проекта СЕТИ – нещо, като издирване на извънземните под дърво и камък, или каквото, където расте из вселената ни. Дали заради множеството неиндентифицирани-пияни руски летци или просто от страст към радио-управляеми сателити, от близо 40 години целият свят изсипваше милиони в търсенето на разумен живот. Винаги съм се питал, защо им е да ни отговарят, даже и да ги открием?
Всъщност онази сутрин Климент бе в някакво по-особено състояния, по думите му - "нещо витаело из въздухът". Винаги съм предполагал – че азотът витае около кислородът, но всичко ми се изясни след неговото заключение. По-важното бе, че изведнъж машините започваха да бълват ролки хартия, все едно не ние, а те се бяха отрязали с мастило предишната вечер. Алкохол имах предвид.
- Братле! - викна ми той. – Дължиш ми световното БВП от времето на Римската Република до днес – те са в Магелановият облак! – викна и победоносно размаха безбройните метри хартия, като да беше Иван Асен II след битката при Клокотница. Естествено не бях ентусиазиран да се простя с цялото човешко БВП, ето защо хвърлих доста критичен поглед на данните от мяаците ни. Скоро след това, знаех, че някъде там има двама загубеняци, които изпращат във вселенският ефир, подобни на нашите послания, нещо от рода – ние сме миролюбив, неамбициозен и неагресивен вид, ако ни чувате, моля пратете смс. И някой се беше бръкнал по между-галактическата тарифа, а ние разчитахме посланието му.
Трябва да призная, че посланието им беше, точно като нашето. Макар радостта, че трудът на целият ми живот, даде резултат, бях смутен от фактът, че две цивилизации, които се срещат за пръв път от около 4 милиона години, могат да изпратят еднакво съобщение. Това означаваше, че всеки човек е уникален...както останалите 7 милиарда, като него!
– Климент, в цялата тази работа има нещо много гнило и като изключим датският сателит, няма нищо общо с Хамлет.
– Стига де Москито! Ако ти е за басът, ще мина и без световното богатство. Но представи си, как ще промени, това историята – там някъде има същества като нас, не схващаш ли?
– Схващам, но не е ли странно, че и те пращат същото съобщение? Нима и Те са ползвали „Шаблон, за комуникация с далечни, непознати и вероятно несъществуващи цивилизации”?
– Добре, малко е неприятно, че не са могли да измислят нищо по-така, няма нито лазерни оръдия, нито НЛО-та, но като начало, не е лошо, а?
– Предлагам, да изчакаме потвърждения и от другите обсерватории, не смятам да се радвам напразно....
Няколко часа, по-късно получихме потвържедения, от всички обсерватории, работещи в системата на СЕТИ. Данните се засичаха, т.е. не си измисляхме, нито бяхме все още под влиянието ан вчерашният, "Руски стандарт". Ала всички колеги бяха обхванати от съмнението ми. Нима не са могли да измислят малко по-различно съобщение? Или можеха само, да повтарят нашите думи, като полу-идиоти? Ние с Климент си приличаме – завършихме едно и също училище, университет, работим на едно и също място. Познавам го по-добре, от колкото самият себе си и все пак неговите шеги са по-рализни от моите.
Дните минаваха, а вестниците разтягаха новината, като да бе синтетичен локум, от „Анадол Кюсе” заседнало между зъбите и мустаците на тъмен субект. Представях си нещата по друг начин. Сещате се – фанфарите и конфетите по Витошка, раздавачите на рекламен спам, които ентусиазирано ни прегръщат, докато в трамвая ни отминава усмихнат и вежлив контрольор – баналните случки около откривателите на извънземни. Само, че не почувствах никакво вълнение, дали годините ме бяха изменили, до толкова, че съществуването на други цивилизации, извън нашата Слънчева система – не можеше да ме разтърси?
Една сутрин, поредната, в която проверявахме за грешки съобщението им, принтерите забълваха, следващото – „ Получихме съобщението ви, моля потвърдете, че ни разбирате”. С Климент се спогледахме, вече нямахме никакви съмнения – извънземните бяха мунчовци, които могат единствено да повтарят думите ти, сякаш те да са нямата Ехо. На нас ни остваше само да сме възгордият Нарцис и съдейки по Землянската ни цивилизация се справпяхме повече от добре. Размислите ни бяха прекъснати от Шефът, който ни повика. Не съм много запознат с комикс-културата и разните същества там, но шефът бе до толкова почервенял, че можеше да мине за рако-човека в семейството на Спайдърмен. Почна ни направо фронтлно, все едно да бяхме отекчение.
- Момчета имам една лоша новина за вас....
- Уволнени сме? – довърши уплашено Климент.
- Не. Но нищо не сте открили. Освен самите вас. Охраната ми изпрати запис от командната зала, след като ги помолих. Забелязах, че някой е изместил голямата антена, без да съм го нареждал и реших да проверя случаят. Поради разместването й, когато сте предавали позивните съобщеният, до разумния живот, те са се отразявали последователно в Юпитер и астероидният пояс.
- Шефе, искаш да кажеш, че сме чували собственото си ехо?! – почти извън кожата си попита Климент.
- Страхувам се, че това е така.
- Шефе, някой, трябва да е отговорен за преместването на антената! Това е долен саботаж, лично аз ще набуча главата му на върха на телескопа в Рожен! – беснееше Климент – Така, че да чува съобщението ни по-ясно! –завърши с пяна на устата, той.
- Няма да се наложи....леля Надка е преместила антената, докато е чистила компютрите ви с парцала. – Долната челюст на Климент увисна, все едно мандибулярният му нерв да беше парализирам.
- Изглежда нашият разумен живот се оказва леля Надка! – остана ми да заключа.
– Предпочитам да бяхме открили неразумни хлебарки на Марс, пред това!
Следващите месеци бяха изпълнение с горест и погледи изпълнени с недоверие към леля Надка, мъглявините и каквото още си поискате. Дори извънземни да бяха изпепелили НДК или по-лошото - малкото бистро „Къркачите”, едва ли щяхме да се хванем на въдицата за разумен живот. Все пак от отдела за компютърни разработки ни предложиха удобна платформа – програма, която проследява за сигнали относно разумен живот, отбелязва си местата, където е търсила, и никога не повтаря издирването си в същият сектор. Климент бързо прие идеята – защо да се нагърбваме с фалшиви съобщения, когато машината може сама да се справи?
Работата по платформата ни спореше и макар множеството ограничения в компютърният език, използвахме транскрипцията на собствената си фантазия. Създадохме самообучаващта се система – не само, че следи за съобщения, но когато прихване сигнал от не-извънземен произход ги анализираше. Системата се учеше сама и зависеше единствено от електричеството. Нашите 15 минути слава се разтегнаха в седмица, непрекъснато предаване на радио честотите ни. И ако музикалният поток е характерен за повечето землянски радио-станции, потокът от неразбираем, обсерваторен хумор тормозеше нашата платформа за издирване. Бяхме решили да й покажем, какво да не търси никога и явно ни биваше за учители.
Безоблачните дни нарастваха в геометрична прогресия, излизайки от обсерваторията, бях придобил навикът да подавам първо ръката си, в случай, че е започнал порой от амброзия. В този кратък момент на безкрайна леност в животът ми се чувствах, сякаш съм любим на самата Хера, а Зевс и пет драхми не дава за разюзданото й отношение към мен. Климент се въртеше около Кибела и гористите местности в търсене на подходящо място за новият телескоп. Всико заплашваше да свърши, прекалено оптимистично и лесно – пенсионираш се без усилия и амортизации и смучеш ром в „Заливът на прасетата”.
Но на извънземните им бе хрумнало да пращат съобщеният на нашата платформа, без изобщо да се замислят относно уютът ни. Машините започнаха отново да бълват ролки и поредната олимпиада на данни по мониторите бе вече факт. "Така се завърнали безславно" в уютната среда на обсерваторията.
Климент получаваше втора възможност – да открие разумен живот отново, този път наистина разумен, т.е. с извън земен произход. Сверихме данните от компютърът и от нашата платформа за проверка на данните.
Шифърът, който ползваха, беше изключително сложен и невъзможен за разшифроване от човек, единствено машини можеха да се справят. Възможността да открием разумен живот, само 40 години след, като сме започнали да го търсим активно, бе повече от приятна – 40 години са по-малко от стотна в животът на галактиката. Това е като да се дипломираш, преди да си се записал в университет, без да даваш гювеч, на когото и да било. Всеки ден пристигаха все нови и нови данни, можехме да ги разчитаме само частично, но срещу нашата позивна, макар и фрагментарно винаги откривахме логичен отговор. Не като да попиташ някоя девойка дали е свободна довечера, а тя да ти отговори, че са й от д-р Михайлов. Естествено веднага се опитахме да узнаем какво е местоположението им във Вселената, без да издаваме собственото си. Но изглежда техните ориентири или все още не ни бяха познати или ги описваха по различен начин. Бяхме попаднали във вселенската чат стая, но онзи от среща не знаеше името на нито една улица в своя град.
Шифърът ни тревожеше жестоко – страхувахме се дали не губим важна информация, сред неразбираемите му части. Наложи се да прибегнем до военните, както и до математици и за радост след доста безсънни нощи, установихме, че сме изтървали единствено любезностите. Едва ли някой учен бе обмислял, възможността да открие разумен живот, с който поради цивилиационни или културни различия, в крайна сметка не може да се разбере. Същински кошмар – сякаш да лежиш до най-съблазнителната жена (след като ги открихме, даваме шанс и на извънземките), а тя да се окаже ангел и земните грехове да са технически невъзможни. Галактическа ирония!
Следобедът, докат си ровех из компютърът за един от ключовете към шифърът, се изненадах какво огромн пространство заема платформата за издирване – близо 3000 пъти повече, от първоначалното. Климент се почеса с недоумение и мързел по главата, докато аз се впуснах в препускане по директориите и фаиловете. До краят на вечерта имах кординатите на мястото от където нашите извънземни са пращали съобщениея с точност до милиметър. Оставаше ми да свикам целият екип, за да им покажа откритието си.
На следващата сутрин се бяхме събрали в заседателната зала и повечето гледаха с надежда стената с прожектираните по нея символи. Колегите нямаха търпение, за това без повече овъртания започнах направо с фронталната атака.
– Повечето от вас се питат, къде точно се намират нашите извънземни. Подгответе се, защото това, което търсим, винаги се оказва, там където не сме поглеждали, че е.
– Стига си овъртал Москито! - нетърпеливо ме подкани шефът. – Просто казвай кординатите.
– 41° 41′ 35″ с.ш., 24° 44′ 38″ и.д..
– Ха-ха, много весело, Москито!
– Те са в съседната стая, точно тук на Рожен. Те са самата платформа за издирване. През изминалите месеци, тя се е обучавала, какви сигнали не трябва да приема. От друга страна в нея има ясна дефиниция, какви сигнали да търси.
– Искаш да ни кажеш, че тези сигнали са поредната фалшива тревога? Че не сме получавали съобщения от космоса и не сме открили живот?! – попита Климент.
– Всъщност не....каква е дефиницията за живот?
– „Състояние на активност в ареалът на обектът с възможност за продължаване на видът.” – изрецитира дословно Климент.
– Платформата за издирване е създала свое копие, което от своя страна е създало свое и т.н. След това копията са започнали комуникация и търсене, заедно с оригиналът и чрез съобщенията помежду си са си изяснявали обстановката, местоположението си и всичко свързано с тях. Те се възпроизвеждат, те разсъждават и са живи. И имат послание за нас:”Животът не се нуждае от повод, а от среда....”
Ега ти!
Най ме е плашел изкуственият интелект!
Хубав разказ!
Ти трябва да си с някаква техническа специалност, нали?
Щото на обикновена нетехническа смотла като мен никога няма да й хрумне да напише това!
:)
Поздрави!
:)
цитирайНай ме е плашел изкуственият интелект!
Хубав разказ!
Ти трябва да си с някаква техническа специалност, нали?
Щото на обикновена нетехническа смотла като мен никога няма да й хрумне да напише това!
:)
Поздрави!
:)
Хубаво нещо е конкуренцията, неприятно е да те бият и то машина :P
Всъщност нямам нищо общо с техниката, интересна ми е фантастиката. Приемам поздрави под формата на още разкази :P
цитирайВсъщност нямам нищо общо с техниката, интересна ми е фантастиката. Приемам поздрави под формата на още разкази :P
Търсене
Блогрол
