Постинг
30.08.2009 00:26 -
Камикадзе
Автор: bratignat
Категория: Изкуство
Прочетен: 1316 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 30.08.2009 00:44
Прочетен: 1316 Коментари: 0 Гласове:
13
Последна промяна: 30.08.2009 00:44
Неизбежно ни застига моментът, в който трябва да се изправим срещу сянката на собствената ни душа. Тя тихо се промъква зад гърбът ни прошепва мила дума в ухото и по-нежно от пърхащи мигли обхваща съзнанието ни. Така се случи и с мен. Дълги години се фокусирах над практичното, доколкото то може да бъде захвърлено зад линията на определенията в този, така "гъвкав" свят. Където имаме толкова много думи, за толкова малко усещания, може би прекалено малко усещания, за многото приказки. А най-вероятно думите са светлината на мислите ни - при различни емоционални условия и определен ъгъл на смислово ударение дават диаметрални картини.
Знам едно със сигурност - физиката не е наука, а откровенен разказ за нас. За светът около нас и всяка малка вълна, обливаща и обкръжаваща съществата ни. Последен пристан на сигурността. Така бе до случката в Кобе.
Когато лаиците обсъждат Япония, те обхващат нейното възприятие и го разтеглят като медна тел, опитвайки гъвкавостта й. Тя и ли е работливата мравчица на капитализма, или жестоката военна машина с маска. Бих я определил, като просветен деспотизъм - модерните технологии, са кибер продължението на един изсъхнал дънер. Когато ни заведоха в централата северно от Кобе, тези ми подозрения се потвърдиха с пълна сила. Дали заради кризата обхванала страната на залязващото Слънце повече от 10 години или за национална гордост, те придвижваха невероятен проект - изграждането на 200 000 атомни електроцентрали. Ако в настоящият момент страната се нуждае от 106 централи, изниква въпросът защо 200 000? Електроенергията не може да бъде запазвана, не и за дълго, не и в големи количества. Тя е като да намигнеш на девойката от гишето - удря веднага, без обратна разписка. Не се стърпях и макар професионалната си гордост запитах началника на централата - Фунита, какво ще правят с цялата тази енергия.
- Разбирате ли, ние няма да използваме, естествено цялата тази енергия. Всъщност енергията от тях е повече от достатъчна при сегашното население на планетата, дори няма как изцяло да я усвояваме. - съмненията ми, че лудостта върлуваща в политическата им класа се е прехвърлила и сред физиците започна да обсажда мислите ми. - Но ние Японците г-н. Винех сме били винаги една много пестелива нация. Дори да намерим малко камъче, го прибираме в джобът си за времето, когато може да бъде от полза. Така ще сторим и с електричеството. Просто ще го изпратим толкова надалеч, че когато се върне ще са минали много години.
– Как така ще го изпратите, къде може да отиде то?
– Добре, знаете г-н. Винех, че електричеството, напрежението да бъдем точни е разликата в насищане на една точка, с електричество или електрони или ако желаете енергия, с друга точка. Или за да бъдем дори по-ясни то е вятър от друг вид - придвижва се от места с по-висока концентрация, към такива с по-ниска, докато не се получи едно равновесие.
- Простете г-н Фунита, но аз също съм началник на централа, не разбирам, на къде биете с тези всеизвестни факти?
- Нека приемем, че Земята е една система наситена с електричество - дори ако изключим енергията произвеждана за човешки нужди, при въртенето на земята и триенето й с атмосферата, изобщо при каквото и да е триене се получава електричество, макар, и да не може да бъде използвано. Нашата галактика, както и останалите съдържат около 99 % от материалът във Вселената, нали така?
- Да. И?
- Обаче заемат пренебрежимо малко пространство - гол космос и тук-таме някоя чаровна галактика. Два полюса - наситено енергийно поле и абсолютен вакум. Сега си представете ако електрическият вятър се зароди тук в Япония и се разнесе към този Вселенски вакум. Може да пътува с години, докато достигне краят на Вселената, която все още расте.
– И как бихте могли да си върнете цялата тази енергия обратно? Какъв е смисълът да пуснеш табунът с коне, ако не можеш да бягаш бързо като тях? Дори не може да отклонявате този електричен вятър с импулси - те са с еднаква скорост.
- Ние не бързаме, веднъж зароден този вятър, може и да не се върне на Земята но ще пресече в определена точка пространството и времето. Достатъчно е двете да се наложат и ние ще го "хванем".
Цялата работа ми се виждаше, крайно несигурна. Несигурността е злият, северен бог на Физиката. Той покрива кръгозорът на плановете ти с дебелата аба, на възможностите. Ако методично отбелязваш всяко местенце, в опит да откриеш замръналите грудки на смисълът, имаш някакъв шанс. Докато не се подхлъзнеш на заледеният участък време, който те отвежда до бездната - на непонятните допускания. Откриваш малка пътека, почти затрупана, но все още с очертани устни по повърхността. Поемаш несигурно по нея. Следва разклон. Няма значение, на къде тръгваш, защото след него идват все повече разклони, толкова, че никога няма да ги обхванеш. Логиката ти обаче е дълбоко замръзнала и си сякаш гол. И къде в цялата тази история идваше прословутата пестеливост на Японците?
5 Години по-късно проектът бе завършен и предстоеше първото "подухване" - масивно освобождаване на електрически вълни.Приемаше се, че при настоящата структура на Слънчевата система и на граничните райони на Вселената, този електрически поток, ще се завърне след 341 000 години.Първите месеци бяха изпълнени с еуфория, докато електрическият вятър все още беше в обхвата на обсерваториите и космическите телескопи. Дните обаче се нанизваха по иглата на времето и без значение къде сме в своите планове, никога не можем да достиггнем краят или целта.
Една сутрин обедното слънце проникна през завесите ми, за да разцепи сънищата ми на две. Отне ми само няколко мига за да съобразя, че нещо не е наред. Слънчевите лъчи падаха, почти отвесно - бях се успал до обед. За пръв път от десетки години, будилникът ми не бе звънял. Облякох се в движение, не обърнах внимание при това закъснение на будилникът, само завързах ръчният часовник за китката си и започнах да набирам такси компанията. Нещо бе станало и с телефонът ми. Картината започна постепенно да придобива форми. Всяко едно електронно устройство бе извън строят.
Ситуацията на улицата не бе по-различна - безкрайни опашки, изплашени хора, безредие и нито една светлинка, нито дори искра, сякаш надеждата да бе загинала. Отне ми малко над час, за да достигна службата, където ме посрещнаха колегите. Разказаха ми за самолети катастрофирали около летището, за настъпилият хаус, за блокираните фианнсови и каквито и да било институции. Армията била мобилизирана. Имаше всякакви версии, но първият ден всички допускахме, че нещастието е сполетяло само родния град, най-много страната ни.
Лошите новини не закъсняха и следващата седмица научихме, че Европа е разтърсвана от катаклизъм - блокирани електрически системи. До месец подозренията ни, че отвъд океанът са пострадали се потвърдиха. И все пак, къде беше причината?
Хрумна ми, че японските ми приятели може да знаят и макар, да бяха на другият край на света, имах една възможност - транс-сибирската железница, която братушките, обслужваха в настоящият момент с парни локомотиви. За пръв път оцених изостаналостта на тази огромна страна. Все пак, бяха необходими цели 3 седмици за да достигна Манджурия. От там изпитах невероятното усещане да пътувам с платноход от времето на династията Хан......Същата нощ слязох на пристанището в Хирошима, капнал от умора и готов да се прекърша, сякъш съм китайски порцелан.
Следващата сутрин трябваше да узная какво се бе случило. Фунита ме посрещна незабавно - беше блед, и доста отслабнал. Никой от нас нямаше време, за това прекъснах характерните за Япония вежливости и започнахме да говорим по същество:
– Вярвам, че знаете, каква е причината за световният катаклизъм, настъпил наскоро.
– Не мога да правя предположения, на толкова ранен етап от проучванията ни....
– Да, просто ми кажете какво се е случило! - Фунита се заоглежда несигурно.
– Нещо се е объркало изключително много.
– Нима? - иронично контрирах.
– Предполагам, че електричният вятърът, който създадохме се е върнал.
– Но той трябваше да се завърне след хиляди години, какво се е случило всъщност?
– Не знам, нямаме релевантна информация, всички сателити са извън строят, дори не можем да използваме батерии. Имам някой подозрения...
– И?
– Миналата седмица тук в Кобе се появиха 207 самурая, облечени по мода от периода Едо, с тогавашно снаряжение, говорещи на стар диалект....
– Чакайте, на къде биете? И двамата сме физици, нека гледаме реалистично на проблемът.
– Не ми говорете за реализъм г-н. Винех! Постоянно се появяват, веднъж в Токио, друг път в някое планинско градче, на някой от южните острови. Хора страдащи от отдавна премахнати болести, неадекватни в нашата среда, независимо, че са ни сънародници....или, че някога са били.
– Значи, са изобретили в паралелната вселена, в периода Едо, машина на времето и сега ще започнат посещения на приятелски начала?
– Вятърът ги е събудил. Свещенният вятър, г-н Винех, наричан в Япония - Камикадзе. Някога когато Монголците и "Златната орда" завзели Китай и Източна Европа, погледнали към Япония с апетит. Първото им нашествие се провалило поради буря, която потопила целият им флот. След 2-3 години, великият Хан, подготвил ново нашествие и флот. Но се появила отново бурята и войниците му свършили на дъното.
Третият, последен опит бил застигнат отново от буря, все пак няколко кораба се спасили от смъртоносната й хватка, за да бъдат избити от очакващите ги самураи по японските брегове. Когато сме създали този потомък на камикадзе - електрическия вятър, ние не взехме предвид само едно единствено нещо.
– А именно?
–Ако такъв вятър срещне по пътят си плътна материя или се отразява, или нарушава структурите й и преминава през нея. Нарушават се пространствени структури, но това е нещо, което ние занем. Само,че никой не взе в предвид, че времето е друго измерение, свързано с останалите три. Ракъсали сме решетката на времето.
– И сега, когато божественият вятър ни отнася, всеки може да премине през него.
Неизбежно ни застига моментът, в който трябва да се изправим срещу сянката на собствената ни душа. Тя тихо се промъква зад гърбът ни прошепва мила дума в ухото и по-нежно от пърхащи мигли обхваща съзнанието ни. Така се случи и с мен, когато Камикадзе премина през косите ми.
Знам едно със сигурност - физиката не е наука, а откровенен разказ за нас. За светът около нас и всяка малка вълна, обливаща и обкръжаваща съществата ни. Последен пристан на сигурността. Така бе до случката в Кобе.
Когато лаиците обсъждат Япония, те обхващат нейното възприятие и го разтеглят като медна тел, опитвайки гъвкавостта й. Тя и ли е работливата мравчица на капитализма, или жестоката военна машина с маска. Бих я определил, като просветен деспотизъм - модерните технологии, са кибер продължението на един изсъхнал дънер. Когато ни заведоха в централата северно от Кобе, тези ми подозрения се потвърдиха с пълна сила. Дали заради кризата обхванала страната на залязващото Слънце повече от 10 години или за национална гордост, те придвижваха невероятен проект - изграждането на 200 000 атомни електроцентрали. Ако в настоящият момент страната се нуждае от 106 централи, изниква въпросът защо 200 000? Електроенергията не може да бъде запазвана, не и за дълго, не и в големи количества. Тя е като да намигнеш на девойката от гишето - удря веднага, без обратна разписка. Не се стърпях и макар професионалната си гордост запитах началника на централата - Фунита, какво ще правят с цялата тази енергия.
- Разбирате ли, ние няма да използваме, естествено цялата тази енергия. Всъщност енергията от тях е повече от достатъчна при сегашното население на планетата, дори няма как изцяло да я усвояваме. - съмненията ми, че лудостта върлуваща в политическата им класа се е прехвърлила и сред физиците започна да обсажда мислите ми. - Но ние Японците г-н. Винех сме били винаги една много пестелива нация. Дори да намерим малко камъче, го прибираме в джобът си за времето, когато може да бъде от полза. Така ще сторим и с електричеството. Просто ще го изпратим толкова надалеч, че когато се върне ще са минали много години.
– Как така ще го изпратите, къде може да отиде то?
– Добре, знаете г-н. Винех, че електричеството, напрежението да бъдем точни е разликата в насищане на една точка, с електричество или електрони или ако желаете енергия, с друга точка. Или за да бъдем дори по-ясни то е вятър от друг вид - придвижва се от места с по-висока концентрация, към такива с по-ниска, докато не се получи едно равновесие.
- Простете г-н Фунита, но аз също съм началник на централа, не разбирам, на къде биете с тези всеизвестни факти?
- Нека приемем, че Земята е една система наситена с електричество - дори ако изключим енергията произвеждана за човешки нужди, при въртенето на земята и триенето й с атмосферата, изобщо при каквото и да е триене се получава електричество, макар, и да не може да бъде използвано. Нашата галактика, както и останалите съдържат около 99 % от материалът във Вселената, нали така?
- Да. И?
- Обаче заемат пренебрежимо малко пространство - гол космос и тук-таме някоя чаровна галактика. Два полюса - наситено енергийно поле и абсолютен вакум. Сега си представете ако електрическият вятър се зароди тук в Япония и се разнесе към този Вселенски вакум. Може да пътува с години, докато достигне краят на Вселената, която все още расте.
– И как бихте могли да си върнете цялата тази енергия обратно? Какъв е смисълът да пуснеш табунът с коне, ако не можеш да бягаш бързо като тях? Дори не може да отклонявате този електричен вятър с импулси - те са с еднаква скорост.
- Ние не бързаме, веднъж зароден този вятър, може и да не се върне на Земята но ще пресече в определена точка пространството и времето. Достатъчно е двете да се наложат и ние ще го "хванем".
Цялата работа ми се виждаше, крайно несигурна. Несигурността е злият, северен бог на Физиката. Той покрива кръгозорът на плановете ти с дебелата аба, на възможностите. Ако методично отбелязваш всяко местенце, в опит да откриеш замръналите грудки на смисълът, имаш някакъв шанс. Докато не се подхлъзнеш на заледеният участък време, който те отвежда до бездната - на непонятните допускания. Откриваш малка пътека, почти затрупана, но все още с очертани устни по повърхността. Поемаш несигурно по нея. Следва разклон. Няма значение, на къде тръгваш, защото след него идват все повече разклони, толкова, че никога няма да ги обхванеш. Логиката ти обаче е дълбоко замръзнала и си сякаш гол. И къде в цялата тази история идваше прословутата пестеливост на Японците?
5 Години по-късно проектът бе завършен и предстоеше първото "подухване" - масивно освобождаване на електрически вълни.Приемаше се, че при настоящата структура на Слънчевата система и на граничните райони на Вселената, този електрически поток, ще се завърне след 341 000 години.Първите месеци бяха изпълнени с еуфория, докато електрическият вятър все още беше в обхвата на обсерваториите и космическите телескопи. Дните обаче се нанизваха по иглата на времето и без значение къде сме в своите планове, никога не можем да достиггнем краят или целта.
Една сутрин обедното слънце проникна през завесите ми, за да разцепи сънищата ми на две. Отне ми само няколко мига за да съобразя, че нещо не е наред. Слънчевите лъчи падаха, почти отвесно - бях се успал до обед. За пръв път от десетки години, будилникът ми не бе звънял. Облякох се в движение, не обърнах внимание при това закъснение на будилникът, само завързах ръчният часовник за китката си и започнах да набирам такси компанията. Нещо бе станало и с телефонът ми. Картината започна постепенно да придобива форми. Всяко едно електронно устройство бе извън строят.
Ситуацията на улицата не бе по-различна - безкрайни опашки, изплашени хора, безредие и нито една светлинка, нито дори искра, сякаш надеждата да бе загинала. Отне ми малко над час, за да достигна службата, където ме посрещнаха колегите. Разказаха ми за самолети катастрофирали около летището, за настъпилият хаус, за блокираните фианнсови и каквито и да било институции. Армията била мобилизирана. Имаше всякакви версии, но първият ден всички допускахме, че нещастието е сполетяло само родния град, най-много страната ни.
Лошите новини не закъсняха и следващата седмица научихме, че Европа е разтърсвана от катаклизъм - блокирани електрически системи. До месец подозренията ни, че отвъд океанът са пострадали се потвърдиха. И все пак, къде беше причината?
Хрумна ми, че японските ми приятели може да знаят и макар, да бяха на другият край на света, имах една възможност - транс-сибирската железница, която братушките, обслужваха в настоящият момент с парни локомотиви. За пръв път оцених изостаналостта на тази огромна страна. Все пак, бяха необходими цели 3 седмици за да достигна Манджурия. От там изпитах невероятното усещане да пътувам с платноход от времето на династията Хан......Същата нощ слязох на пристанището в Хирошима, капнал от умора и готов да се прекърша, сякъш съм китайски порцелан.
Следващата сутрин трябваше да узная какво се бе случило. Фунита ме посрещна незабавно - беше блед, и доста отслабнал. Никой от нас нямаше време, за това прекъснах характерните за Япония вежливости и започнахме да говорим по същество:
– Вярвам, че знаете, каква е причината за световният катаклизъм, настъпил наскоро.
– Не мога да правя предположения, на толкова ранен етап от проучванията ни....
– Да, просто ми кажете какво се е случило! - Фунита се заоглежда несигурно.
– Нещо се е объркало изключително много.
– Нима? - иронично контрирах.
– Предполагам, че електричният вятърът, който създадохме се е върнал.
– Но той трябваше да се завърне след хиляди години, какво се е случило всъщност?
– Не знам, нямаме релевантна информация, всички сателити са извън строят, дори не можем да използваме батерии. Имам някой подозрения...
– И?
– Миналата седмица тук в Кобе се появиха 207 самурая, облечени по мода от периода Едо, с тогавашно снаряжение, говорещи на стар диалект....
– Чакайте, на къде биете? И двамата сме физици, нека гледаме реалистично на проблемът.
– Не ми говорете за реализъм г-н. Винех! Постоянно се появяват, веднъж в Токио, друг път в някое планинско градче, на някой от южните острови. Хора страдащи от отдавна премахнати болести, неадекватни в нашата среда, независимо, че са ни сънародници....или, че някога са били.
– Значи, са изобретили в паралелната вселена, в периода Едо, машина на времето и сега ще започнат посещения на приятелски начала?
– Вятърът ги е събудил. Свещенният вятър, г-н Винех, наричан в Япония - Камикадзе. Някога когато Монголците и "Златната орда" завзели Китай и Източна Европа, погледнали към Япония с апетит. Първото им нашествие се провалило поради буря, която потопила целият им флот. След 2-3 години, великият Хан, подготвил ново нашествие и флот. Но се появила отново бурята и войниците му свършили на дъното.
Третият, последен опит бил застигнат отново от буря, все пак няколко кораба се спасили от смъртоносната й хватка, за да бъдат избити от очакващите ги самураи по японските брегове. Когато сме създали този потомък на камикадзе - електрическия вятър, ние не взехме предвид само едно единствено нещо.
– А именно?
–Ако такъв вятър срещне по пътят си плътна материя или се отразява, или нарушава структурите й и преминава през нея. Нарушават се пространствени структури, но това е нещо, което ние занем. Само,че никой не взе в предвид, че времето е друго измерение, свързано с останалите три. Ракъсали сме решетката на времето.
– И сега, когато божественият вятър ни отнася, всеки може да премине през него.
Неизбежно ни застига моментът, в който трябва да се изправим срещу сянката на собствената ни душа. Тя тихо се промъква зад гърбът ни прошепва мила дума в ухото и по-нежно от пърхащи мигли обхваща съзнанието ни. Така се случи и с мен, когато Камикадзе премина през косите ми.
Няма коментари
Търсене
Блогрол
