Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.11.2009 08:30 - Вирусът на времето
Автор: bratignat Категория: Изкуство   
Прочетен: 1641 Коментари: 5 Гласове:
11



Още една улица, не опознала ритъма на стъпката ми, добре познатото усещане на откривател. Неточната фасада, само няколко милиметра по-широка от плановете, подобрението на съседа Гошо и чифт килоти за екзотика. Все неща, които не сме виждали, но си остават в границите на предвидимото. Смрачава се и сенките заиграват повърхностните си танци. Лица се опъват, очи привличат кораба на желанията към опасни води, а скалите на неизвестното дебнат бързоплъзгащ се кил. 

Малка градска уличка, в 8 след мъглата е поредната фасада, зад която се скрива природата. Денем сред акулите лавираме в море от смог, вечер заслепени от изкуствения ден забравяме за звездите и онези иглени светове, на чиито връх се раждат планетарни системи. Когато връзките ми се развързаха, пердета се сринаха и се осетих за забравеният чай с отражение на Европа. Досетих се за този който ние  по-верен от любимите, родители, прадеди и бъдещи спътници. Някой, който ни следва и след смъртта. Времето.

Записах се за "Самарканд" подтикван от любопитство, авантюризъм....- Артър Кларк, зелени човечета, звезди и черни дупки. В космоса няма черни дупки, всички те са пленници на Софийския асфалт, ето защо НАСА опря до нас. Сигурно историята щеше да е съвсем различна, ако по същото време ме чакаше събиране във "Веселото кебапче". Космосът си е космос, но прогресът никога няма да е пълен без 3 кебапчета, кърпата на Кирето или набързо надраскан ескиз от Явката. Впрочем кебапчето фалира, след мисията до "Самарканд", но не това е причината за неуспешният й край, повече е casus beli. 

Съществува учебен трик, според който те тупват по рамото, след поредното умо-попмръчително изпитание. Критичен запас от лудост е необходима на всеки астронавт, яхнал няколко тона охладен кислород, раздухващ водородна бомба, с размерите на НДК. Заедно с подлезите и незаконните будки.....Мисията ни звучеше проста и изпълнима -  през една планета във втора, оглеждаме се за някой нощен бар или сносна кръчма, за колегите пътуващи до Нептун и се връщаме след волейболната среща с Венера. Не алкохолът бе това, което ме привлича в космосът, но никога не съм позволявал на космоса да пречи на увлеченията ми по жените и алкохола. Жените са, като картофената яхния - без кърито (уискито) са добре познатата бабина манджа. А с нея - обвити в мистерия преживявания.....в случай, че Сабатон от Делхи не е добавил от онази гъба, дето "никога приживе не съм опитвал...."

Трябва да признаем, че в космосът не се срещат много жени, но за това и мархмурлукът е доста по-рядко явление - с всеки километър по-далеч от станцията "Мир". Неделимата връзка на жената и омразният алкохол е красивата нощ и жестоката сутрин, когато зоологическата градина се оказва на кушетка разстояние от разбитият ти поглед. Алкохолът е зло, затова го унищожавам преди да навреди другиму.

Европа е най-романтичният, деформиран от гравитацията спътник на няколко хвърлея от Земята. Нещо като Квазимодо на Юпитер. Гореща гръд, здрава гърбина и кръшна планета за спътник. Когато добавим щипка лед и топло сибирско време, причините за крахът на "Самарканд" изникват, като хлебарки от кутията на Пандора. 

След 2 годишно обучение в космическата станция бяхме завършени астронавти - обръгнали на щипещият Слънчев вятър, поройните метеоритни дъжодове и липсата на каквото и да е за ядене, освен това, което "сам си направиш" - буквално. И макар студеното английско посрещане на Европа успешно установихме базов лагер "Хан Тенгри". Сполучлив избор на име взимайки предвид убийственото време и красивите пейзажи. Дългите нощи и дни през които модул по модул увеличавахме размера на базата дадоха своите плодове и година и половина след стъпването ни на Европа бяхме изградили сносна колония. 

И както моряците от ерата на Просвещението, бяхме попаднали в един необхватен нов свят, изпълнен с премеждия, обвит в тъмнина и толкова съблазняващ. Не колкото съседката Гинка, но се обзалагам, че долавяте степентта. Със Свен се отправихме към Северната полярна шапка, хвърлихме се през гюрука на "Еврохода" - образно казано се метнахме и нашето пътуване към тайните на природата започна, за да не приключи никога.

Вирусът е лабилна форма на живот, изключително зависима от гостоприемника си, с къс живот и податлива на всевъзможни мутации. Достатъчно е да откриете местонахождението му, да измените мъничко условията, на ареалът му и ще го унищожите. Но ако го допуснете да просъществува достатъчно дълго във вас, постепенно се пристрастявате към него, докато вие не се превърнете във вируса.

Когато основният акумулатор на "Евроходът" се повреди със Свен не се паникьосахме, той само измъкна едно "албанска стока", което старите кучета в космоса обожават и се задоволи да се пренесе към багажното отделение за да сменим празната батерия. Вярно, че албанската промишленост е скъпа, неефективна и почти качествена, но чарът на залепената със смола тапицерия на багажното, може да победи и най-консервативните й противници. Студената Европейска зима, може да превърне набързо намазният със смола, капак на "Еврохода" в непробиваема сплав. А едно чудо, може да спаси двама астронавти на 174 мили от базата им с кислород за 3 часа извън превозното им средство. Естествено, че вярвам в дядо Коледа и подкрепям от користни чувства феята на Зъбките, само че без скафандри и те не могат да помогнат в Европа. Магнитната буря, на постоянно деформиращата се планета отряза връзката ни с базата. 

- По-лошо не може да стане!  - заключи Свен, няколко секунди след, което повдигна "линията на съпротива", след като остра болка започна да обработва главата му. Когато кислородът в "Евроходът" се изчерпа, нахлузихме скафандрите и без план, с липса на надежда, за реално разрешение на биологичните ни нужди се отправихме към нищото. Дали беше илогичен подтик, каращ ни да се движим, да изразходваме повече енергия и кислород или...просто искахме да се поразтъпчем? Както нервни ученици, преди контролно. Някой изпити, за които се готвим се оказват класни и ако не се опиташ да действаш с малкото което имаш, отпадаш от състезанието. Вече не помня какво разстояние сме изминали - може би около 19 мили, може би дори по-малко, но въздухът ни ставаше все по-горещ, все по-познат...все по-оскъден. С гордост и липса на каквато и да е злоба трябва да отбележа, че Свен падна пръв. Известно време поседя, след което сякаш се унесе заради все по-редкият кислород. Постепенно и аз бях обхванат от същата приятна умора. Като да се отпуснеш до нещо меко и топло и да заспиш. Нищо сложно, но толкова ефективно - хората го наричат красота.

Съвзехме се в странно осветено помещение. Имаше логика в строежът му - квадратни пространства, но все пак не нашата база. До нас се очертаваха фигури, хора, но дали такива, като нас, добронамерени или зли? Въпросите се въртяха в главите ни. Огледах се за Свен - заключението му,че по-лошо няма да стане, имаше тенденция да се потвърди. Ако приемем, че в късна вечер може да срещнете благороден поет, изпълнен с чист трепет по вас, то да очаквате същото от банда непознати, на планета на милиони километра е прекалено наивно, дори за почитателите на феи и смърфове. 

Непознатите ни държаха за ръката, неизпускайки и за миг контакта с нас. Чувствах се странно - не дишах, но не изпитвах и нужа от кислород, а тайнствено спокойствие обхващаше цялото ми същество. В съзнанието ми се промъкна подозрение, че може би вече не сме на Европа, а на далеч по-универсално място. Някой го наричат покой други рай. Но се обзалагам, че никой не си го е представял така, дори създателят му при първата копка. Образно казано....

Обърнах се бавно към Свен, човекът до мен държеше едната ми ръка гледайки ме с жив интерес. Свен също ме погледна, щеше ми се да го попитам къде сме и кои са спътниците ни. Той ми отговори със същият въпрос. В мен се пробуди едно дълбоко неверие, докато не разбрах, че и той е скептично настроен към телепатията. И все пак нямах нужда от думи, а го разбирах. Нямах нужда от кислород, а живеех. Как съществувах без да дишам?

Отговорът скоро се промъкна сам в съзнанието ми. Или някой го бе прошепнал.....Въздухът е основен източник на енергия наред с храната, той осъществява едно свеобразно горене в нашето тяло, заедно с дестилацията на храна, която протича в нас. Тяло, чиито двигател се оказва с доста по-нисък коефициент на полезно действие от слънчевите батерии. Но защо да дишаш, пиеш или ядеш, когато Слънцето ти стига? Само трябва да се научиш...

Със Свен "дишахме" чрез нашите домакини. Когато съгледвачите им, ни открили полумъртви с искрица живот, готова да се просмуче през скафандрите незабавно ни пренесли в селището им, а докато сме били в безсъзнание, някой е бдял над нас предавайки ни енергия, чрез докосване. Грижиха се за нас изключително внимателно, но с някаква доза недоверие. Постепенно в главите ни се оформи картина на техния малък свят - селище на хора, хранещи се от Слънцето, нзависими от храната, водата или въздухът. Независими от речта или езикът на тялото имайки начин да отварят съзнанието си и да изсипят потокът на мислите си в едно голямо всеобщо езеро. Както ние не можехме да скрием безпокойствието си относно същността на домакините ни, така и те не можеха да скрият тяхното.

Някога хората тук са били зависими от оскъдната храна, вода и въздух на това неприветливо място. Когато предусетили, че в крайна сметка, не могат да оцелеят по този начин открили решението - да преминат към новият източник на енергия. Това бил бавен и опасен процес, струвал животът на повечето от тях. И макар многото жертви, малък кръг от хора откил тайнството на това преминаване от зависимост към пълна свобода, ала без да сподели откритието си с не толкова просветените. Докато все още се говорело, а непросветените се хранели с  въздух и храна, смъртта посетила старец. Последните му думи били, че животът на всеки човек е малка капка, в която е окована душата. Безсмъртие може да се открие единствено в локвата наречена смърт и колкото и да доливаш вода не ще избегнеш тази локва. Просветените му се изсмели, но Старецът добавил, че някой ден локвата ще се разлее и върху тях. Някой отдават тези приказки на заглъхващата мозачна дейност преди смъртта - случайна поредица от думи, промъкнала се в последния електрически импулс мисъл. 

Нямахме изгледи да усвоим храненето със слънчева енергия, не и в близките 300 години. Свен имаше жена и деца, а аз Беки, която едва се нави да почака някакви си 3 години, за повече от 90 не можеше и дума да става.....ето защо ги попитахме за някое по-варварско решение за завръщане в базата. Обещахме, че ако се завърнем успешно, някога отново ще посетим това странно селище на "Слънчогледовите хора", както ги кръстихме заедно със Свен. Все пак всяко подземие крие някоя и друга забравена ръкавица или огромни запаси от кислородни бутилки, както и няколко комплекта акумулатори, които да ни стигнат за един рейд до базата.

Нарамихме бутилките кислород, грабнахме акумулаторите и с помощтта на още няколко "Слънчогледа" се отправихме към "Еврохода". Разделихме се с обещания, много впечатления и молбата на "Безмер" - един от "Слънчогледите" да му разкажем следващия път за историята на другите, като нас. Когато се завърнахме в базата и разказахме накратко премеждията си, първото което сториха с нас, бе да ни пуснат подробни медицински изследвания. След което се увериха, че нямаме критични поражения, че действително без допълнителен кислород, чиито странни бутилки носехме и няколко акумулатора в повече, не бихме се завърнали на собствен ход в базата. Доказателствата за приключението ни се потвърждаваха едно след друго. Изпратихме, обнадеждени новината на Лунната База и започнахме да подготвяме кратко резюме на 5 хилядолетната Земна история, пропускайки, най-обидните или жестоки моменти от съществуването на човечеството.  Когато няколко месеца по-късно бяхме готови, старателно подготвихме "Еврохода", този път готови и за технически засечки. Аз, Свен и Хан се отправихме на първата междупланетна мисия с културна насоченост. Посолството на Земята в планетата Европа, изпращаше своята първа делегация.

Когато достигнахме селището на "Слънчогледите" заварихме доста по-различна картина. Мястото беше, като обезлюдено - едва се мяркаха местни. Тези, които срещнахме бяха сякаш болни, като да са покосени от чума.  След полвин час обиколка в търсене на познато лице зърнах Безмер - остарял сякаш с няколко века, за времето от последната ни среща. Болнав, като останалите той се доближи до мен само поклати глава и този път изрече на глас, това, което някога проникваше само в съзнанието ми:

- Донесохте на нашето място голямо зло. От както си тръгнахте един след друг хората започнаха да се разболяват. Започнахме да се променяме - ствахме по-слаби, по-крехки, мислите ни вече не блуждаеха от един в друг, някой не можеха дори да се ханят от светлината. И като знак за болеста ни е побелялата коса.

- Нима никога досега не сте побелявали? - запита Хан.

- Не. Винаги сме си били едни и същи. - отговори му Старецът.

- И с времето не се променяте, нито остарявате нито децата ви израстваха? - с удивление запита Свен.

- Деца, какво е това? - попита н Безмер. Спогледахме се озадачени.

- Безмер, познавате ли времето?

- Не. Понаваме само, това което ни донесохте -смърт от само себе си и болестта на бялата коса. Мълчахме без да знаем какво да кажем. Докато Свен не продума:

- Донесохме ви нещо много повече. Донесохме ви вирус. Вирусът на времето...

 



Гласувай:
12
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. doriana - Интересно! Времето като вирус. . ...
30.11.2009 15:42
Интересно!
Времето като вирус...
:))
Поздрави!
цитирай
2. bratignat - Времето, като сурогат - предавайки ...
02.12.2009 09:43
Времето, като сурогат - предавайки се през хората, но не техен спътник от създаването им.
цитирай
3. roza17 - Зави ми се свят! Каква еквилибри...
01.03.2010 19:32
Зави ми се свят! Каква еквилибристика на думите...Какви виевати изречения - увиват се около мозъка ти като бръшлян и го изпиват. За да напишеш този постинг сигурно си прочел наистина много книги, но за да го прочете и разбере човек се изисква същото действие - да си чел много...
цитирай
4. aqualia - Екзистенциално и потресаващо!
13.05.2010 10:36
Слава Богу "слънцеядството" съществува ...
Интересен поглед върху вредата от отсъствието на вяра!
цитирай
5. bratignat - Вреда? Където за един е вреда за друг ...
13.05.2010 12:35
Вреда? Където за един е вреда за друг е спасение. Отсъствие на религия - да, но не и на вяра. По-скоро съм описал вяра в балансът.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bratignat
Категория: Изкуство
Прочетен: 102551
Постинги: 71
Коментари: 78
Гласове: 687
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930