След Любляна редакторът спешно ми звъни. Иска материал - темата е гореща - с малко локум и емоции назаем ще се получи страхотен материал. Хвърляш светлина около световната конспирация, изобличаващи връзки на властите с някой друг организатор и фабулата е готова. Фабулата и журналистиката са интелектуална проституция - показваш най-хубавото, за да възприемеш най-продаваното.

За радост редактора ме намира в Басра. Да те намерят в Басра в цялост и да си от "кавказки тип" е истинско явление в този размирен район. Квартирата ми се намира срещу пристанищната улица. Над съседните къщи стърчи минарето на джамията, а изгледът ми се приземява около пазарището, от където можеш да си купиш от Ц класа, до черен дроб за трансплантация. Ако желаеш интересен живот това е мястото. Ала никой не гарантира продължителността му.

Срещам Шарл Тот пред кафе "Надж", дръпва ме настрана и след малко сме в лобито на хотел "Континентал". Предупреждава ме, че има сума за главата ми. Ако не искам да свърша в документален филм по анатомия по "Ал Джазира" трябва незабавно да си събирам чуковете. Шарл Тот е кореспондент на "Канал Франс" и "Ал Джазира", прошарен 50 годишен мъж, баща на 3 деца с любяща жена в Лион и гореща любовница в Басра. Същевременно всеки първи кореспондент тук е агент. Щом казва, че за главата ми е платено, значи, наистина някой оценява, това което има в нея....

От хотел "Континентал" се отправям направо към бензиностанцията, а от там по Южната дъга към Ум Касър, гранично пристанище с Кувейт. Магистралите пустеят, само на места шарят патрули на Коалицията. Три лентовите пътища без дупчица, независимо, че са изграждани от български строителни компании. В далечината съзирам Фата Моргана - митичния мираж, който се проявява при въздушната инверсия. Неочаквано от една отбивка се появява мощен пикап движещ се с висока скорост. Не му отнема много време, докато ме застигне - старият служебен Приус е годен единствено за самоубийствени атентати, но не и за космически скорости от рода на 70 мили в час. Тенденцията да ме избутват към аварийната лента се проявява, а и ми правят знаци да отбия в ляво. Арабският ми е по-добър от езика на тялото, но винаги съм разбирал отлично въоръжени с калашник, мустакати мъже. Може би е талант, не съм се питал, преди.

След 3 часа се оказваме на Север от Басра, някъде между Шат-ал Араб и Орловият Оазис. Палмите очертали яката на шосето се извиват в танц с вятъра, а пясъците се издигат неистово към парещото Слънце. Скоро се изгубваме между старинните улици, с не стареещият калдъръм, дюкянчетата и източните аромати. Снабдете ги с гранатомети, танкове и калашници. Арабите са си араби, търговци с удоволствие, защото там където свършва нежният Европейски климат и красивата броеница може да бъде Оазис в пустинята на душата ти.

Спираме пред занемарена къща - една от многото, а портата към вътрешния двор се отваря със скърцане. Пикапът влиза, а след малко съм "поканен" да сляза. Много по-естествена е поканата на момичето, което ни предлага вода от кладенеца. Студена и ароматна. Водата имам предвид. Старите кладенци в района на Басра имат чудодейна сила. Водите на Тигър и Ефрат преплитайки се в Шат-ал Араб събуждат с амалгамата си всичко животинско в кръвта ви. Не е случайно, че след глътка виждаш в тъмнината, чуваш вилицата, която изпускат в съседната къща и можеш да доловиш аромата на Арабика от съседното поселище.

Въвеждат ме в къщата и през дългите коридори с ирански килими стигаме до тежка орехова врата. Един от мъжете чука 2 пъти бързо и отчетливо, след което с пръсти имитира източна мелодия. Вратата се открехва светкавично и влизаме. Светлината е като избродирана в димът. Покров, който се стеле над главите ни, без да рисува отвъден живот или мъките на грешника. Просто покрив над главата ти. В дъното на сенките, обвит в тежък мрак, който да удържа атомите на характера и неутроните на емоциите му е седнал мъж. Белите му очи ми подсказва, че вижда другояче. Или това, на което обръща внимание е нещо по-различно.

Мъжете говорят бързо и насечено с него. Това е емирът на Ал Харта. Не си представяйте някой легендарен принц или благородник. Не, съвременните емири, са старейшините на дадена област. Те са нещо средно между духовник, шаман и мъдрец. Всяко по-малко населено място си има емир. В големите градове преобладават духовниците, но тук емирът има преимущество. Владее цезъро-папизмът. Ако има избори, което е нещо слабо развито в арабския свят, като изключим Леванта, то Емирът съобщава на хората, за кой ще се гласува. Ако разбойници нападнат поселището, Емирът организира съпротива и преследването им. Ако сте малчуган и останете сирак - Емирът ще се погрижи за вас.

Емирът знае, че ще пиша за тероризмът или поне, че Владо (редакторът) ми е възложил тази задача. Също така, знае, че съм пътувал в Иран и съм открил и загубил себе си там. Знае повече, отколкото е нужно да се знае за западен кореспондент. Или за когото и да било.

- Ще пишеш за тероризма (прави пауза). Нека ти кажа, какво е тероризмът..., както го разбира шайка диви мамелюци. - мамелюците са били едни от най-страховитите войници на средновековието - яздещи камили, които плашели конете на рицарите и произхождащи от бедуински племена, взети в робство от арабските завоеватели. Оглеждам се за одобрение, докато бъркам в джоба на сакото си. Изваждам малкото моливче, което си взех от Икея и започвам светкавично да пиша с някаква смесица от египетски йероглифи, шумерско клин-описно писмо и смс съкращения.

- Тероризмът е оръжие, което да защити правотата на морала. - започва той. - Много хора от Западния свят ще се изсмеят на това твърдение. На моралът се позовават само слабите, тези които не могат да се защитят. Но той няма силата да убеждава. Не поради големите разлики, с които го разбираме, просто в човешката природа е да гледаш света през собствените си очи. - броеницата се завъртя през пръстите на Емира. Времето започна да тече, само благодарение на неговата воля. Също така, той може да го спре. Завинаги.

- Ракетите са скъпи, танковете мудни, изтребителите недостъпни. - Емирът спира. - А на вас живота мил ли Ви е? - За секунда се сепвам, дали това е реторичен въпрос? Дали това означава, че Емирът е преброил зрънцата на личната ми броеница? Дали, някога тя ще се завърти в нечии ръце отново? Или ще се разпилее из пясъците на това изпепеляващо място?

- Нима камилата може без Слънце, както може без вода? - контрирам го аз.

- На нас живота ние по-скъп. По-скъп отколкото безличното оцеляване. Тероризмът е оръжие в епруветка. Трябват ни само неуки жени, безработни мъже и много мъка. Така се ражда и тук вирее той. Когато притиснеш лъвът и той няма къде да бяга - спира и дръпва от наргилето дълбоко, както само еловата гората може да се изпълни с фьон - лъвът ще се бие до смърт. Нямаш ли какво да губиш, можеш само да спечелиш, още едно зрънце в броеницата си.

- Нашият терор се различава коренно от вашият. - замислям се, Емирът ще използва разказ за Ира или Ета. Кой знае...- вашите жени са образовани - дотолкова, че да продадат външността си, занемарявайки вътрешния си свят. Вашите мъже пък ще продадат и душата си за тази продажна красота, вкарвайки се сами в примката на повърхностното съществуване. И все пак, това е избор на вашето общество. Но когато налагаш този избор, като единствена възможност на съвсем различните от теб - притискаш ги до стената.

-Ракетите са скъпи, танковете мудни, изтребителите недостъпни - епруветките много и неразличими. Епруветка не умее да съществува - тя или живее или избухва. - Емирът се покланя в моя посока.

Отвеждат ме до колата и след 3 часа ме стоварват на Персийската граница. За радост връзките ми в Иран все още са активни и се прехвърлям безпроблемно в Андимешк. По пътя мисля за Захойра, красивата ми позната, която е в капана на парите удобствата и алчността си. За красотата, като дрога. По пътя за ханът "Персеполис" преминавам през безистена с дюкянчетата. В едно от тях открито продават кока. Спирам се за момент и поглеждам пудрата. По-слаба е от красотата, без която не можем, убива по-бързо и не засяга сърцето. Може би трябва нея да легализират, а да забранят манипулациите? Отминавам все още лавиращ между откъслечните изречения на Емира, Захойра и вчерашния изгрев.

Хвърлям се на леглото в стаята си, а през тежките завеси се процеждат последните лъчи на залезът. Напипвам броеницата във вътрешния джоб и я изваждам от там. Броеницата е един дълбоко езически символ. Незнайно как проникнал сред исляма на арабските страни, но символизиращ античната спирала. Спирала, от която няма измъкване. Спирала на безкрайността. Спирала на насилие, което предизвиква насилие. На борба за правда, която потъпква правдата. На нещото, което да те отведе към нищото.

Докато пръстите ми преместват зрънцата на броеницата, ще оцелея. Може да не е животът, за който винаги съм мечтал, може би утрешния ден, който е предвижила броеницата ще ми донесе тягост и болка. Но никога по-голяма от колан с експлозиви, който ти носи безкрайност по друг начин.

Грабвам мобилният си телефон и написвам съобщение до редакторът:

Епруветка с тероризъм - или да рушиш живот с живот. Толкова човешко....

Рай постлан с кървава хекатомба не струва нищо пред още един залез.

"спира и дръпва от наргилето дълбоко, както само еловата гората може да се изпълни с фьон"...??? Що ли ми е толкова познато? Сигур съм сънувала пак нещо...
:))))) Айде, репортере!
Христос воскресе! Ако искаш - Иш Алла...все тая! За едно и също се отнася!

А от къде ти е познато?