Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.01.2011 12:14 - Мечове и хвърчила
Автор: bratignat Категория: Изкуство   
Прочетен: 1881 Коментари: 2 Гласове:
10

Последна промяна: 09.01.2015 23:20

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
„Разкрий капризите на меча и ще владееш над характера му. По изгрев развъртай го край шията небесна, а вечер атакувай мракът в синевата притаен.”
"Голямата птица” ни носи високо над извилите се планини и сгушеното между им поле. От тази височина действителността е играчка – проблемите, лакомите амбиции или смъртта, всичко може да бъде потъпкано и преодоляно. От време на време „Голямата птица” проскърцва, позната песен, действаща успокоително на старите пушки. Може би тя е фабрично заложена– за да спазят плана, машината е произведена на 35 март, вместо на 4 април. Понякога СССР изненадва с екзотичен чар. 
Някой отваря люка и мята „димката” – малко знаме, което ще ни разкрие посоката и силата на ветровете. Хвърчилото ми мята поглед – вече съм на вратата, чакащ сигнал, за да се хвърля в нищото. Свободното падане - съблича от теб положение, род или история. В безплътното небе, понякога откривам изходът от безпътицата, забулила погледа.
Хвърчилото е далеч по-възрастен от мен, но никога не е прехвърлял средна възраст, просто защото очакванията на хората към него не са достатъчно ексцентрични. Всъщност прякорът му се дължи на това, че намира изход от всяка ситуация, усеща теченията и полита на гребенът им.

„Мечът е твоята капризна спътница – ако не й обръщаш всекидневно внимание, ще те ранява всеки неин танц.”

Работните дни се изнизват заглъхващи в шумотевицата на настръхнал офис, повърхност на нокти и надраскани нерви. Но многото светлина в сивия смог не означава ярък ден. Виждам хиляди газещи в калта, изгубили надежда. От кал се градят гнездата, ала с поглед в небето....    Хвърчилото не се появява за тренировките преди скока, но това не е нещо ново -тренираме в самите себе си. Щом топлина те завземе, а в пустинята настъпи пролет, небето се превръща в наш пленник. То ти отнема опората, но с всеки скок се раждаш отново. Всеки път на самолетната стъпенка пращаш Светът „по дяволите”. Ти срещу всички останали. 
Автоматичните устройства не отварят парашутите и на 500 метра над земята с Хвърчилото все още се носим, като ютии. Дърпам въженцето и увисвам на вървите, като в люлка. След кацането се налага мълниеносно да се откачим от въжетата, защото треньора Генчев се задава като миноносеца „Дръзки” срещу „Хамидие”. Когато минава край радиостанцията се спира и откъсва дългата антена. Няма място за гордост и с Хвърчилото бягаме през глава, спасявайки се от тъмния гняв на треньора. Оказва се, че в предишната вечер, по време на запоя не сме взели предвид надморското равнище на София. Вместо да се отворят на 500 метра над земната повърхност, парашутите щяха да се отворят 50 метра под земята....

Търсиш ли спасение в небето – изгубил си умът си. Но ако надеждата от звездите си отпратил, нямаш сърце.....

С плащ от тъмнина загръща ни небето звездно. Катери се Луна по извивките , а в мрака притаен застигам я по нежните черти. Минало и бъдеще се стопяват в ароматната усмивка. Останалото е в точка отвън. Сутрин е много хоризонт и малко от Милена.    Хвърчилото отново не се появява на тренировки и твърди, че е болен, което трябва да означава тежък махмурлук. Не го намирам и в „Овална тъмнина”, притаен пристан за съвременни пирати. Дебнещо в безистен гнездо, за отбрани врабци. Откривам го в болницата. Изглежда прекалено цивилизован....болен в действителност...    Лятото напредва, а аз навестявам Хвърчилото в болницата все по-често. Като вързан за нечий клон, виждам как очите му негодуват против болничните процедури и правилници. За едно мога да се съглася с него – болничния правилник е печатан на изключително твърда хартия....    Хвърчилото звъни на пожар, а аз се измъквам, като коледен уют през комин и напук задръстванията успявам да го навестя. Отслабнал е, но кой може да го вини, болнична храна е търговско наименование на силна отрова за хлебарки. С нежелание изсипвам, част от храната, защото апетитът не е от най-големите съюзници на Хвърчилото. И все пак гледам да следвам правия, болничен път. До моментът, в който Хвърчилото ме изнудва да му помогна да пуши. За „щастие” дежурната сестра се появява в този момент, а Хвърчилото ми подхвърля цигарата, като оръжие, използвано в престъпление с летален край. Има две грешки, които може да допуснете, когато практикувате парашутизъм – да не си скатаете парашута, с което да се убиете. Или в болнична стая с запалена цигара в ръце да кажете” Не е това което изглежда, но много прилича на......” Само тромавостта на сестра Грозданова ме спасява. 
Следващия ден, е като почивка в задника на Троянския кон – постоянно нащрек, за познати, но нежелани лица и успявам да проникна в хангара, както започнахме да наричаме стаята на Хвърчилото.    Сестра Петрова – екзотична брюнетка, дребна порода пони ме гледа осъдително, узнала, за вчерашните ми прегрешения. А аз съм на път да изрека, най-голямата лъжа в живота си – „Росата тръпне сутрин в очакване на устните ти”. Тя се разтапя, като Арктическа шапка от глобално затопляне и за радост се изтеглям преди да е препуснала след мен тъпчейки някой пациент или роднина заслепена от похотливи мисли. Обещавам си никога да не повтарям подобна лъжа - дори пред заплаха от смърт. Чудно как момичетата лъжат грозниците, без да им мигне окото? 
Хвърчилото изглежда подозрително спокоен. Без поздрав го гледам из под вежди, защото знам, че е замислил някаква лудост, просто заради спорта, за да почувства, че превъзхожда всички ни. Започвам да се опасявам, че аз ще бъда основна жертва, в случай на провал. Успява да ме накара да избутам количката му на покрива на болницата. По стечение на обстоятелствата не срещам нито една сестра по коридорите и асансьорите.    Намираме се на покрива, а хвърчилото държи в скута си относително голяма кутия. Отварям я и намирам вътре сноп пръчки, лепило, оризова хартия и здрава корда конец. Поглеждам го с недоумение – материали за хвърчило? 
Сглобяваме го за отрицателно време, намазваме краищата на летвичките с лепило, за сигурност, след което изрязваме хартията, за да си пасне с рамката. Преди да привържем хартията или както я наричаме – платно, на Хвърчилото му хрумва, да изпишем „хвърчило„ с японски йероглиф. Никога не сме учили тази дума, но знам как се пише муха. Най-накрая ще му върна за случаят с цигарата, без да се усети. 
Издигаме хвърчилото, благодарение на топлия фьон от Витоша, а Хвърчилото дърпа....хвърчилото си. – „Флагът ми се вее над замъкът” – радва се той. – „Да ти имам часовоите – отговарям му през смях.    Не след дълго на покрива се появяват от нищото техници, а след тях персонал от болницата. Хвърчилото е привързало новата си играчка, към комуникационна чиния. Най-накрая пред очите ми блесна, идеята на цялото занятие и се ядосвам, че отново съм преметнат. Болницата остава за 6 часа без интернет връзка и телевизия, а аз се питам, как да прониквам от тук нататък в сградата.    На излизане дочувам охраната да обяснява на угрижена жена, че може да посещава мъжа, си и в по-късни часове, ако минава през врата на „Спешното отделение”. Не ми остава нищо освен да се възползвам.

„Ще откриеш, че острието е мекото преливане между два свята – смърт и живот. „

Хвърчилото се влошава, а асистенциите ми в лудориите му, не му връщат стария блясък в очите. Понякога вижда в затворени врати отворени. Всъщност отдавам това на желанието му да се носи заедно с въздушните маси, да се забавляваме в някое нощно гнездо или просто да вършим неща, които никому, никога не са хрумвали. Унинието не ме напуска и по пътя към дома, обзалагам се със сменящите се светлини на светофарите, правя малки облози със случайността, които ако спечеля да издигнат Хвърчилото отново във въздуха.    Ала изглежда случайността не е хазартен тип и се доверява единствено на непреодолими явления, подвластни на кой знае кого. Софтуер в болницата се поврежда и светлините в стаите светят денонощно. Сред негодуващите е и изтощеният Хвърчило, а аз няма как да остана безучастен. Откривам дежурната сестра, която ми обяснява, че трябва да се изключи централно осветлението, за да се отстрани повредата, а в момента техниците не били на разположение.    Обаждам се на Орлин – самолетния техник в групата, който идва с малко куфарче инструменти. През спешното отделение се промъкваме към сервизните помещения и мечтата на всеки електротехник – огромна стая с табла и бушони се сбъдва. Орлин прерязва няколко дебели кабела, превключва разни ключове и скоро отвръща с „Готово!”. Когато се връщаме всички са спокойни – изглежда „техниците” са започнали да отстраняват проблема.....В следващите две седмици фенерчето се превръща в най-оборотната стока в пределите на болницата. 
Есента неусетно ни връхлита със златния си блясък и сладките плодове на лятото. Работата е повече от обикновено, за това изглежда ще празнувам рожден ден със закъснение. Обаждам се на Хвърчилото ала никой не отговаря. Изпращам съобщение, че ще му се наложи да ме празнува, когато планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при нея. Или нещо от сорта....На следващия ден разбирам, че съм закъснял, Хвърчилото ме води с полет повече.    Дните минават, а с тях откривам, че колкото и хитрости да извършим, балансът остава непроменен. Вятърът носи позлатени листа, докато в мен започва зима. Не след дълго Милена ще открие, че хилядите звезди на любовта и не могат да стоплят изстиналото огнище в мен, а тъмните й очи ще замръзнат в моите сиви. Много скоро, ще открия, че смъртта сама по-себе си е напълно безобидна, но опасна в близост до близките за нас хора. Дните минават...а с тях успявам да скъсам връзките с миналото.
Работата е доста, но човек може да бъде благодарен, умът му прониква, като таран през разбита стена, рисувайки напълно абстрактни светове. Трудностите разцъфтяват от бурени в градини от предизвикателства. Движиш се с променящата се среда, за да поддържаш балансът с нея.    Неусетно съм изпратен на командировка, „Старият град” ме очаква притаил мека сянка, далеч от парещите лъчи. Покрай пътят съзирам странни очертания в небето, а съм на път да подраня невъзпитано рано. Постепенно стигам до откритата поляна и с мъка намирам място да паркирам – множество автомобили с чужда регистрация са ме изпреварили. След, като ловко се измъквам от калта успявам да достигна до публиката и състезателите. Провежда се оспорвана борба с хвърчила, а голямата награда е самурайски меч.

„Мечът не отнема живот, той спасява собствения ти.”

Любезна чужденка с монголоидни черти ми връчва нишка към едно от хвърчилата. Не ми отнема време да проумея, че целта на състезанието е хвърчилото ти да бъде последното задържало се във въздуха. Ала променливите ветрове или коварните опоненти, се стремят да оплетат вървите на техните хвърчила в твоето, за да те свалят в неприятния смисъл на думата. След 15 минути се носят във въздуха две хвърчила, а на десетина метра от мен, хлапе с камуфлаж от лютеница и сладко от череши, ме гледа предизвикателно. Публиката е затаила дъх, постепенно съм овладял мръсните номера и се опитвам да принудя, хлапето да оплете вървите на своето хвърчило. Малкият хитрец, успява да отбие всяка от атаките ми и пъргаво тича теглейки хвърчилото си. Аз обаче съм решен да спечеля състезанието. Като бивш парашутист, трябва да защитя врабчата ни чест.    Изведнъж хлапето се обръща към мен сочейки със свободната си ръка в посока на автомобила ми, а аз се сепвам за миг, достатъчно, за малкият дявол, който оплита вървите на хвърчило ми и победоносно се отправя към публиката.    Не след дълго връчват на родителите му, някакви подаръци и награди, след което, обявяват триумфът на хвърчилото „Муха”. Малкият разбойник се появява с блеснал поглед и заявява – „Флагът ми се вее над замъкът”. 
Включвам двигателят и се замислям, за очакващите ме ангажименти, когато откривам, че имам проблем с автомобила. Излизам и се завъртам с фенерче около него, търсейки причината за повредата. До нарязаната задна гума откривам самурайски меч. Разсмивам се и сядам на капака. Все пак изобретателните ни приятели намират начин да ни зарадват независимо къде са.



Гласувай:
10
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mimayordanova - Интересни мисли...
06.02.2011 18:49
Интересни мисли...
цитирай
2. анонимен - рокля
05.10.2012 13:07
„Разкрий капризите на меча и ще владееш над характера му. По изгрев развъртай го край шията небесна, а вечер атакувай мракът в синевата притаен.” страхотно изказване, много силно и вдъхновяващо.Статията е хубава, добре написана и се радвам,с е попаднах на нея.Дано често обновявате информацията тука.Наистина есента неусетно ни връхлита със златния си блясък и сладките плодове на лятото. Нека има работа по-добре да имаш от колкото да нямаш, пък време за празнуване все ще се намери.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: bratignat
Категория: Изкуство
Прочетен: 103579
Постинги: 71
Коментари: 78
Гласове: 687
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930