Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.01.2011 13:40 - Времето на Аранпико
Автор: bratignat Категория: Изкуство   
Прочетен: 1171 Коментари: 0 Гласове:
10



Сутринта бе изпълнена с лоши знамения – пред шатрата на Никифор Хризос откриха главите на съгледвачите. По-късно императорът делегира командването армиите на Ставрикий, заради болки в краката си. И тъкмо когато си мислеха, че нещата са в ред и строени се отправиха към твърдината на българите, се изсипа онзи пороен дъжд, дето го раждат навъсените облаци.
         
Димитриос Калварис получи заповед за атака в центърът. Мигновенно поведе своята част. Фалангите я защитаваха от обходните удари на българската конница известна с бързината и маневреността си. Всички чувстваха, че битката трябва да се реши през деня, инак варварите щяха да нападнат през нощта. Често ги наричаха „скитски сови”, защото виждаха еднакво добре, както през нощта, така и през деня.
          Водата влизаше в очите и устните му, ала бе далеч, по-приятна от злокобно свистящите стрели на противникът. Макар всичките му хитрини, той бе по-зле въоръжен и по-малоброен, единственото му предимство бе твърдината в блатистата местност Онгъл.
    
        Вече можеха да различават брадясалите лица на стрелците по кулите и стените, когато серия от гръмове се разнесе. И макар небето да бе черно, никой не очакваше такъв огън да се разбеснее над ромейската войска. Като сам Бог да бе слязъл, за да накаже гордите властелини на света за греховете им.

           
Не бяха се разсеяли огнените езици, когато в близост до лявата фаланга снага изправи метална ламя. Разпиля се армията на Василевса панически. Много погинаха от огънят, още повече от стрелите на българите, но най-паче паднаха войници под краката на бягащите си другари. „Не бе познала до тогава, такова унижение армията ромейска.”


            
Борека шумно сърбаше протеиновата си каша в опит да заглуши отнесеният си другар. Техническото образование бе казало своето и интересите му бяха в инфрачервеният сектор от светлината на живота – строго дефинирани в честотата (ритъма) на собственият мирогхлед, който често оставаше незабелязан за околните нему, ала в определени моменти ги стопляше.

             
Аранпико бе от другата страна на полюса, потънал винаги някъде между бъдещето и миналото и все пак отсъстващ в момента. Дали защото бъдещето е само едно добре обмислено минало, което не се подчинява на волята ни, никой не би могъл да отговори със сигурност.

           
Не обичам да говоря за себе си, още по-скучно ми е да пиша по този случай, но в интерес на правдивостта ще спомена, че аз съм връзката и съм тук докато не се скъсам, смятам да ви разкажа за времето на Аранпико.

            
Аранпико от малък не бе съвсем сигурен с какво ще се занимава. Бъдещото му лежеше някъде в интервала „професия”. Математиката не бе негова стихия, или по-скоро - стихийният му проблем в училище. От друга страна, артистични заложби му липсваха, поне докато мощното оригване не бъде признато за изкуство. И за хората, които все още таят някакви надежди, за обрат в историята – такъв няма – литертаурата му бе изключително скучна. След всичко казано до тук увереността на родителите му, че е донесен от щъркел е оправдана, ако щъркелите все още разнасят „пукели”по домовете. Разпознавате ли образът на едно не особено успешно момче навлизате в правилният коловоз. И макар да не бе с нищо по-особен, освен с липсата на особености, Аранпико ентусиазирано се мъчеше на всички фронотве. Докато завърши университет, се бе провалил в толкова свои занаятия, че бе придобил изключително широк мироглед, тъй, като имаше знания във всички области от живота, та даже и от смъртта. Все пак екстравагантният му подход към мисленето, съчетан с практическото приложение на идеите му, свърши работа и той бе изпратен от Луната на станцията „Гормеос три Аспарухин”, създадена, за да изследва звездният куп „Лютивче Бай Ганьов”. Също така, трябваше да бъдат изпитани ново поколение андроиди.

        
"Станцията летеше към звездният куп „Лютивче Бай Ганьов” отдалечена на 1500 светлинни години от Антика, някогашната „Земя”, днес забранена за обитаване, освен от елитен кръг хора. Може да не повярвате, но човечеството така и не успя да се самоунищожи! Нещо повече - след Третата  световна война, когато и последната капка петрол бе погълната от машините, ООН сформира мозъчен тръст, който да отговори в непосредствено бъдеще на движещият човечеството въпрос - „ Как да бъдат задоволени неограничените нужди на човечеството с ограничени ресурси?""

          
-    Едва ли ще те притесни, неприятното задължение да приспиваш внуците си с тази глупост. Просто никоя, няма да се върже с теб. – Борека изказа компетентно мнение, по готвещите се мемоари на Аранпико. – Пък и не трябва ли да остарееш малко, за да се занимаваш с такива глупости?

          
-    Ако имаш по-добра идея, за прекарване в открития, космос, моля те сподели я или излез на чист въздух! – сопна се Аранпико.

          
-    Ха, прекалено чист, даже за моите дробове. Вакум. Ах бездушен космос!

          
-    Слушай, хрумна ми нещо! Какво ли би станало, ако вкараме в паметта на Добродушин, малко художествена литература?

          
-    Така ми харесваш, Аранпико! Но какво да му дадем?

          
-    Да започнем с „Анна Каренина”.

            
Когато роботът се появи те му обясниха, че имат нова информация, която искат да запамети в паметта си за „активен отговор на външна среда” (АОВС). За всеки случай вкараха в паметта му още класици, след което доволни от добре свършената работа заспаха.

             Добродушин бе най-новият модел андроид, разработван в течение на десетки години от най-големите имена в „Мигриралата Шопска школа”, намираща се към днешна дата на Луната.         
            За тези от вас, които никога не са се интересували от историческият отрязък след Втората световна война, ще разкажа накратко, за да обрисувам един фон за цялостната история:       

             
След Втората световна война на сцена излизат 3-те супер сили – САЩ, Русия и Китай. Няколко десетилетия по-късно към тях се присъединява Индия, а след разрастването и укрепването си Европейския съюз. И докато световните сили се сменяли на политическата сцена, колосът на демокрацията ЕС оставал непоклатим. До мандатът на българското правителство....По онова време, трудно, някой се сещал, къде е България – малка, пост-социалистическа държава. Ала великите сили не били нащрек! Българската тайна политика, по такъв начин изменила законите и конституцията на ЕС, че в навечерието на мандатът си, столицата на съюзът се преместила от Брюксел в село Кардам. Химнът бил сменен с „Рипни Калинке”, а на европчанките било забранено, да ядат друго освен кисело мляко с топъл хляб. Където бил скритият успех на преврата – съчетание от полезна с вкусна храна. В първите години на Европейският "Българиат",  доволството на европчанките нарастнало с 300%, заради по-стройните им фигури. В резултат на което се получил невиждан демографски бум, от което следва - повече данъци. И точно заради демографският бум избухва Китайско-Европчанската война, а за причина историците сочат големият брой на европчански емигранти, залял Китай. Китай бил пометен и присъединен към Европейският съюз, което предизвикало вълна от ниски оценки по география.

                
За да има пряка връзка с Азиатските си земи, ЕС анексирал континеталните части на Русия. И в двата континента, а столицата се преместила от Москва, на Новосибирските острови. Като част от руската корона, а по-точно изконна Европчанска територия, Аляска и прилежащите й 49 щата били анексирани. Останалите държави, доброволно се присъединили към съюзът, някой все пак трябвало да бъдат убеждавани, но и те както географията безславно били премахнати от училищата. Поради пренаселването на Земята започнало разселване из космическите простори. Луната, Марс и Венера били колонизирани.

„Гормеос три Аспарухин” вече наближаваше границата на звездният куп и ако всичко вървеше по план, Аранпико и Борека щяха да оставят роботът на някоя планетарна система, където той щеше да изгради нова колония, която да бъде населена по-късно. Аранпико лениво поглеждаше звездите и туко изръсваше „ Като чифт очи, маркиращи пътя на душата са”.
           
-    Тази девойка трябва да е някое извънземно с доста едра глава, за да има толкова чифта очи. Не бе, не се обиждай, всеки си има вкус, не ти се бъркам! Пък и оставаш повече свободни Землянки за мен. – намигна му съучастнически.

           
-    Ах, никога ли не се замисляш върху нещата? Погледни само тази красота! Може да ни изпепели за секунди или да ни роди за милиарди години. Точно, както жените – раждащи и убиващи. Като тях – горещи и светли.

           
-    Замислям се, естествено, но не зяпам като теб, вредно е все пак. Аз виждам трилиони килотонове нагорещен хелий, който, по дяволите, не знам как да продам! Как очакваш да скачам и да се радвам?! Ако за теб звездите са самодиви, то за мен са си недостъпни кучки.

           
-    Хм, не бях се замислял върху тази гледна точка. – рече замислено Аранпико.

           
-    Борека, вие обиждате звездите. – констатира с металният си тембър Добродушин.- Моля да не го правите пред мен. – Сякаш ченето на Борека натежа с няколко гравитации повече, едва смогвайки да го задържи.

           
-    Какво ти е Добродушин? – обърна се към Аранпико и тихо каза – Трябва да има някаква грешка в системите.

           
-    Системите ми не отчитат проблеми, Борека. Ала звездите с нищо не са заслужили да бъдат обиждани. И те са същества, като нас – с душа, екстравагантност в действията, мнение и раними.

 
           Ако сега някой се опиташе да убеди Аранпико и Борека, че мъжката логика е създадена от жени и че жените са мъже, както и обратното, те със сигурост биха му повярвали. Всъщност вече вярваха във всичко...

           
-    К—какво искаш да кажеш Добрудушин? Моля те обясни ни. Как е възможно звездите да чувстват, когато са само куп газове? – ставаше интересно, робот, който се мисли за не робот – точно случай, като за Аранпико.

           
-    Нека проследим произходът на човечеството. Човечеството е възникнало на Антика. То е възникнало, чрез процес на еволюция, произхождайки от най-малките организми, познати на Антика.

          
-    Това ще ти го каже всяко второ Марсианче- прекъсна го нетърпеливо Борека.

          
-    Според статистически данни, от 2096, ѕ от марсианските ученици, не знаят къде е Антика, а...

          
-    Продължи историята, която бе започнал, Борека, само се шегуваше.

          
-    Най-малките организми са изградени от прости атоми и молекули. Както и хората. Хората имат душа. Хората са изградени от атоми и молекули. Атомите и молекулите на Антика, в което цяло влизат живите организми, са произлязли от звездата наричана Слънце. Т.е. Слънцето, както и хората е изградено от атоми и молекули. Слънцето е звезда. Звездите са изградени от атоми и молекули. И моите части са изградени от атоми и молекули.

          
-    Безспорно! – извика Борека. – Е и?!

          
-    Чакай малко Добродушин, да не твърдиш, че всяка материя има душа, щом, като е съставена от атоми и молекули?!

          
-    Точно така Аранпико.

          
-    Сигурно скоро ще ни обясни и какво чувстваме! Робот психолог! Психолог да не беше титла сред психопатите? Аранпико, чака ни дълга преинсталация на системите му.

          
-    Душата е електрически импулс.

          
-    Просто електрически импулс! Не мога да се съглася с теб.Трябва да е нещо повече – свободата да преминеш в твое си пространство. Да се стопиш. Мечтите и те ли са електрически импулс?

          
-    Мечти? Съжалявам но не притежавам такава дефиниция. Моля, въведете я.

          
-    Хм, мечтите са, проекция за бъдещето. В тях бъдещето е такова, каквото си поискаме. Това бъдеще, може да бъде част от миналото, т.е. да се върнем назад във времето.

          
-    Т.е. проекцията може да бъде, както в бъдещето, така и в миналото? – запита Добродушин.

          
-    Да, така да се каже...

          
-    Това, означава, че тази проекция, не отговаря, на сегашното състояние и вие хората, никога не ще достигнете настоящето. Вие съществувате единствено в миналото и бъдещето – ако поискам от вас да махнете точно сега с ръка, вие ще осъществите това махане в бъдещето, което обаче, след махането ще е минало. – Аранпико и Борека, просто не знаеха, какво да кажат.  Много мислители бяха спорили за времето. Заключението бе, че то не е линейно, но едно линейно време, обяснява най-добре, това явление време, поне, докато не се разкрият всичките му характеристики. И все пак роботът бе прав.

          
Но какво е тогава душата, ако най-видимото явление от душата са мечтите? Ако е импулс, тя е вид вълна, която ще се разпространява в безкрайността, години след като напусне атомът, в който се е свряла, дали с по-нисък интензитет или резонирала, като мощно изригване. Тогава, всеки повик на нашата душа въздейства на останалите. И ако душата няма измерения, а само проявления, съществува ли тя физически?

          
-    А душата, Добродушин, съществува ли физически? Твърдиш, че я има във всеки атом и молекула. Тогава колко души имам аз? Колко имаш ти Добродушин?

    
      -    Душата е импулс. Той се разпространява, като вълнова частица, усилван или отслабван от материя и/или разстояние. Т.е. тя трябва да е в цялото ти тяло. Клетки са само разделение на науката. Границата не е стена. Границата е „ стена на разделението”. Т.е. границата е разделението.

          
-    Борека, идеята да му дадем да прочете „Искрица живот”, бе безкрайно глупава! – сопна се Аранпико. - Тогава на практика, този повик, да го кажем така, който дефинираме, като душа, е съставен от много вълнови движения, на душите? Както с гравитацията на Антика, която действа тук, най-силно до Антика, но и във всяко кътче на Вселената с една или друга сила?

          
-    Нямам точна дефиниция, Аранпико. Човекът е единственото същество, което разсъждава....

 
          -    Ха, хванах ли те! Казах ли ти! – израдва се Борека.

          
-    Всичко останало е чувстваме.

          
-    Т.е. ти си чувствал през цялото време?

          
-    Да.

          
-    Но защо нищо не си ни казал?

          
-    Не знаех, че чувствам. Това е като да обичаш. Преди да обичаш, не знаеш, че си обичал. След това, се стремиш, да изпиташ същото, но то ще е винаги различно чувство.

          
-    А ти пък ни разби, като му даде „Анна Каренина” – изсумтя Борека.

          
-    Ти обаче си робот и имаш строго дефиниран алгоритъм. Как успяваш и да чувстваш?

          
-    Това не е свързано с разумът ми. Мога да обмислям чувстването, но то не се провежда в процесорът ми. На друго място е.

          
-    Къде? – Добродушин разпери неопределено ръце.
 

            Навлизаха в звездният куп „Лютивче Бай Ганьов”. С всеки изминат хиперметър пред тях се разкриваха невероятно красиви гледки, каквито само Миро  може да нарисува или поне някой луд. Инфрачервеният телескоп „ Гошо Любопитков” даваше данни за множество соларни системи от типа на Слънчевата, които щяха да са идеални за новите колонии.
            
-    Имам една добра и една лоша новина! – обяви Аранпико. Въпросителните погледи на Добродушин и Борека. – Имаме си перфектни системи за колонизране.

            
-    А лошата? – някак неуверено попита Борека.

            
-    Отстоят на 1400 светлинни години от тук.

            
-    Ето това са числа! Ще трябва да изпратим Добродушин, сам, ние не бихме издържали на такова пътешествие.

           
Вече се сбогуваха с чувствителният робот Добродушин, когато нещо разтресе станцията. Изведнъж попаднаха в безтегловност – ротаторът създаващ гравитация, бе извън строят. Последва нов удар. Бяха навлязли в неочаквана буря и сега се намираха по пътят на огромни космически отломъци. Борека събра, каквото можа от паметта на станцията, а Аранпико грабна малко храна и се прехвърлиха на капсулата.

          
-    Какво е разстоянието до най-близкото обитаемо тяло, Аранпико?

          
-    Ако имаме късмет с космическият вятър, магнитни и прочие бури, ще сме на него след...1415 години.

          
-    Много весело, нямаме време, за да го губим в шеги! Кое е най-близкото място?

          
-    И на мен не ми е до шеги. Имам идея за първите 2 седмици, после не знам, как ще намерим храна. – обезпокоено каза Аранпико.

          
-    Единият може да изяде другият за храна. – предложи с ирония Борека.

          
-    Тогава храната ще стигне за още 7 седмици. – безпогрешно изчисли Добродушин.

          
-    Борека, мисля, че този път се прецакахме.

          
-    И преди си казвал това Аранпико.

          
-    Но преди сме имали шанс.

          
-    Да. Скапаното време. То разваля всичко, така е и с животът и със сексът. Ех, да имаше сега тук една Венерианска гейша! Да вкуся за последно радостта от живота!

          
-    Как можеш да мислиш за спане в такъв момент! – раздразни се Аранпико.

          
-    Какво каза?

          
-    Че не е времето да си мислиш за креватно джудо, а трябва да измис....

          
-    Не, не това за спането
.
          
-    Какво за спането?

          
-    Ами ако заспим,  за тези години, жизнените ни функции ще намалеят, до толкова, че разходът ни на енергия, ще бъде сведен практически до нула! А Добродушин може да бъде програмиран, да се събужда на определено време и да проверява системите!

          
-    Борека, ти си най-умният тъпанар, който съм познавал!         

           Събуди се от ужасен сън – за неуспешна експедиция на северният марсиански полюс. Както пътуваха из безкрайната бяла шир, изведнъж започна градушка, от замръзналите в атмосферата водни пари. Те смазаха самоходът им, след което настана студ. Бял и сковаващ. Отвори очи. Опита се да стане, но изпита страховита болка. Като да не се бе движил векове. Завъртя внимателно глава – колкото стави имаше – всичките нададоха вой, като от черешово топче. Добродушин бе изключен. Борека гледаше към него, явно и той се събуждаше. Какво трябваше да свършат днес? Колекторите бяха в ред, хранилището за вода.Или то бе за в други ден? Днес беше...? Погледна разсеяно часовникът си – Понеделник 3521.
           
-    Какво!?3521! Нашите май бяха прави, че се оспивам! – минаха около 15 минути, в които си спомни всичко. Значи, сега се бяха събудили от 1415 годишен сън. Борека бавно се съвземаше, Добродушин изглеждаше добре, корабът бе в норма. Два часа по-късно бяха разпитали Добродушин, за кратките му бодърства на всеки 50 години.

           
-    Знаеш ли Аранпико, никой от нашите познати не е жив в момента...

       
    -    Освен, ако не са измислили безсмъртие докато сме спали.

           
-    Защо хората умират? Нямам предвид физически, но в една от книгите, които ми дадохте пишеше, че умът също старее...- попита Добродушин.

           
-    Физически погледнато, разумът, ако го изследваме отделно от душата, отново е електрически импулс, който е в мозъчните клетки на човекът. Сам по себе си той не може да остарее, поне не физически. Но тялото на хората старее дори мозъкът. В началото този процес се нарича изратсване. За да е адекватен в средата си той си слага ограничения. Едно ограничение е промяната в разумът – той е един в юношеските ни години, друг в зрелостта, различен по време на старостта. Но във физическият смисъл на думата разумът не може да остарее. Страеенето му е само в нашите мозъци.

             
-    Стареенето на разумът е просто програма, която заповядва на разумите ви да остаряват?

             
-    Може би това е най-доброто определение, което съм чувал Добродушин. – На Добродушин му бе нужно известно време, за да усмисли, всички тези неща.  След малко системите му изключиха.

             
-    Какво пък му стана сега, на този ненормален робот? – въздъхна Борека. Опитаха какви ли не процедури за вкарването му в дейност, но роботът не се включи повече. Наложи се, Борека да прегледа виртуалният му мозък – „Азът” на роботът. Когато зареди програмите му извън него – той ахна от изненада – Добродушин бе генерирал програма, която му обяснява, че е стар. И всеки опит да бъде въведен в действие, завършваше с включването на тази програма и изключването на останалите му системи.

        
Ала само Добродушин, знаеше, как да приземи корабът на планетата към, която се носеха....
 

            -    Е, Знахарю ще има ли победа днес срещу горделивите Ромеи?
           
-    Ювиги, небесните знаци го предричат. Победата е наша. Само трябва да се браним в крепостта, докато Тенгри не излее ярстта си върху легионите на Василевсът. – Исперих се усмихна. Най-после добри предзнаменования.

         
Вятърът обърна корубата на някогашният космически кораб и Добродушин се изтърколи, като голям метален труп, отскачайки по камъните. Главата, където бе главният му процесор се деформира, от което прибижилите се платки направиха късо съединение. Роботът се активира, поради случайността и пак заради нея не изключи.        Огледа се - нямаше никой наоколо. Но дочуваше в далечината радостни възгласи. Навред зелени поляни и гори. Добродушин се замисли, за своят изгубен свят – свят на бетонните каньони и метални буболечки. Тук бе както на Антика в самото й създаване. Когато се е казвала Земя и е нямало почти никакви хора. Напредваше към източникът на шум. Разсъждаваше за думите на Борека - „Знаеш ли Аранпико, никой от нашите познати не е жив в момента...”. Дали роботите остаряваха, като него? Само случайното късо съединение го предпазваше от изключване. И все пак той отброяваше всяка стотна, с която остарява. Дали е  така и с хората? Дали е така и с душата, звездите, буболечките?

           
Тогава в далечината съзря странна формация – сякаш квадратно животно, изгградено от дърво и метал, пъплещо с хиляди крака. Приближавайки се Добродушин започна да пресмята възможността това да е робот, далеч по-различен от него. Може би знаещ тайните на стареенето, на мисленето или чувстването. Странен, оранжево-червен парцал, закачен на прът с орел, се вееше върху робота. Цветовете по броните му преливаха – действително интересен дизайн и инструмени. Може би импулси на нетърпение или любопитсво обхващаха робота, но къде лис е намираха, тези процеси?

             Когато приближи до толкова, че да различава, къде са сглобките в елементите на квадратния робот, Добродушин, започна да излъчва в звукови вълни в разнообразни спектри и варираща сила. Ала никой каква бе изненадата му, когато квадратният робот се разпадна и хора облечени в дебело фолио се развикаха бягайки и тъпчейкис е един друг. След тях препуснаха дори по-интересни образи – хора и кон в едно, препускащи през блатата и хълмовете.

           
Може би бе попаднал във време, когато хората и роботите ще бъдат едно цяло същество. Всяко мислещо и чувстващо по свой собствен начин, но съществуващи в синхрон. Точно както в почвата под негоите крака. Някога някъде, където време и пространство се пресичат в една кординатна система. Някъде във времето на Аранпико.

 



Гласувай:
11
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bratignat
Категория: Изкуство
Прочетен: 103579
Постинги: 71
Коментари: 78
Гласове: 687
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930