Ухае на време и сетивата ми ме теглят - кучешки впряг към сивият хоризонт. Той покрива погледът с мъгла, това е да съм у дома, това е да усещам табуните диво да протичат в мен. Смогвам ли на хъсът - ще бъда жив, далеч от захапката на оцеляването.

Вятърът е вестоносецът, който ми напява за чужди копнежи, някой, без да е пресичали пътя ми, чиито следи не съм преследвал, ала образът им по-ефирен от изгрев на полярен ден. Уханието на сол, море и твоите сълзи - нежни макар, че режат страните ми. Сълзите - бисер в тиха нощ ала, толкова остри докоснат ли сърцето. Отърсвам глава - може да си силен, само докато си нежно-странното глухарче в полет, носено от леки мисли, откъснато от титулните корени. Номад планиращ над крилете независимост.

И все пак стигам до океан. Отдавна замръзнало сърце. Дълбоко в капанът, на ловния си хъс, пристъпва върху огледалната повърхност. Погледни го от високо, онова, от което пъстрото на две очи, се страхуват, точно, както и желаят да вкусят от новото. Ще съзреш огледало на животът. Пропукай го и по-бързо ще затънеш. Плъзни се и ще се превърнеш в марионетка на съдбата.

Пресичал съм ги твърде, често, за да ги познавам, правилата на живота са твърде копромисни. Твърде меки за едно замръзнало сърце, твърде топли, за хладен разум.Не знам как "трябва" да целувам или да прегръщам. Не знам как да гледам, без да паля страх или как да плаша, без да паля. Животът е прост - изисква от нас твърде често да се отричаме.

Трябва да е 5 часът по остта Хелзинги- Атина. Слънцето свети някъде отвъд, а аз тая надежда, че гали нечии черти. Черти, които скоро ще докоснат погледът и топлина в мен.

Часът е 5 и малко и цялото ми същество дири ритъмът на дребничко сърце и доста от теб. Колко мъничко е нужно и колко много е за мен.

Часът е 6 и нещо, ала времето се е стопило в синергията на пространствената пропаст. Аромат на димяща канела с мед гали дробовете, докато наблюдавам как "облаците пеят на високите треви".
Небето е мрачно и сиво, ала всъщност лекомислено, поставено до въртопите на мислите ми. А и трябва да има светлина над морето облаци, нали?

Разтварям опърпаната книга, тази която съм свил от местното читалище, а и светците са скучни. Това е кингата докоснала ме със страници носещи бележки на влюбени души. Надписвам я и аз. За "В", като Вендета, за "В", като колко много или малко, за всяка дума, която я докосва. Надписвам я. Докосвам я и аз.

В океан от бури
съзирам пристан.
-устните ти.
В локва отчаяние
проблясва огнен фар.
- очите пъстри.

Между някой правила, намирам желанието по теб, за сладка тегоба.