През цялата си история страната ни рулира на ръба на самоунищожителни каузи, често редувайки ги с опити за катарзис и болезнени държавни трансформации. От ранното преселение на народите, до трайното ни установяване на Балканите нашите предци търсят парче земя, неподвижен остров и спокоен пристан за неспокойните ни хора. Вероятно за това, всяко българско държавно образование започва историята си по традиция със забиване на меч в земята - военната сила, която да удържи националната ни черупка на място. И земя, която да зарови греховете ни, от които да покълнат красиви каузи.

Не би трябвало да се обръщаме, към славното си минало, за да оправдаваме безславни стъпки. Днес сме малка страна, в чито градини са забити корените на опасни плевели, тези на Източния деспотизъм и разложени ценности. Народът ни е минавал не веднъж през изпитания, но винаги въоръжен - с идеали и желание. Днес обикновенния българин бърка алчността си със желание и губи поглед заслепен зад фасадната пищност на духовната си мизерия. За да оцелее още и някой друг век на обикновенния българин ще му се наложи да се превърне в необикновен. А не би трябвало...