Споемените от сънища са най-ярки и въздействащи, когато пропадат в бездната на утринната омая. Това е мястото където границите настръхват, откраднали одеждите на планинска мечка и се сплитат в магарешките тръни на страховете ни. Има сънища, от които не трябва да се будим и такива, в които губим душата си. Ще ви разкажа за сън, в който загубих ключовете от автомобила си.....

Денят се бе стопил в няколко улични лампи, чиято светлина неуспешно надничаше зад щорите. Голямата заблуда, че офис работниците не си падат по естествената светлина е подкрепяна от декларациите за конфиденциалност. След първата снимка направена от  шпионски сателит, не можеш никога да си сигурен, къде и кога конкуренцията се ослушва. Абсолютно постижимо е да разглобите и най-сложната комуникационна машина или по обходен път да стигнете до самата комуникация. С хората ситуацията далеч не е такава...макар, че асоциациите, които ме спохождат за връзката между хора и машини биха били безбройни. И все пак работния ден преваляше, а последните минути оказваха съпротива достойна само за опълченците от Шипка - разправят че на самия връх действало специфично магнитно поле, предполагам същото бе и със стрелките на часовника. Впили се в носталгия по добото, тежко минало. 

Разликата между хората и стрелките е абстрактна и трудно доловима, идиом в отдавна изчезналия технически език на емоциите. Всеки ден в който се разминавам с течението от хора, се сремя да открия къде е изворът, да намеря непотърсената разписка за душата си. Но сенките, с които делим този Свят са праволинейни, като стрелки. Красивата Мая от съседния отдел на 30 си годишнина трябва да има съпруг с положение, кокетна западна кола и записан час при тенис инструктура си. Старото куче Гаврил, който оглави новия отдел, трябва да има автомобил развиващ 230, или поне толкова с колокото да избяга от блатистото си детство и така непреодолимото желание за още опиянение под една или друга форма. И няма сила, която да ги подлъже в една посока, а когато батериите им паднат те ще се предадат и ще се превърнат в поредния нанос на буйния поток от погубени мечти.  

Аз обаче нямам време за такова разточителство, защото стрелките на моя компас са забили наивните си връхчета към Витоша. Колкото и да е безнадеждна ситуацията един поглед към Зелените поли, защо не под тях и настроението се вдига. Носят се слухове, че дори най-гибелните изненади на съдбата, могат да бъдат преборени с един поглед към зеленото съкровище. А никъде в Хирошима, Нагасаки или Чернобил не са открили снимки на Витоша....такава корелация оставя храна за размисъл. Парченце или две, стига да не си лакомия.   

Достатъчно е да хвърля пореден поглед към стрелките и вече съм се телепортирал в ново време, оставайки потопен до дъното на душата си в същото пространство. По което и време да търся, обаче не откривам. Толкова много искам да опитам от онези първи момнти на любовта, в която нямаш съмнения, когато знаеш, че Слънцето се върти около Луната, а въздухът е за онези глупаци, които не знаят любовта. Онзи първи момент, когато две очи отклоняват свенливо поглед от теб. Онзи първи момент, когато опитваш устните на непозната в асансьора....без да получиш, някой айкидистки удар в Слънчевия сплит. Може би помъдрявам, сградата на мирозданието ми се покрива с патина, а фантазиите и мечтите ми се променят. Блянове и мечти, за които не си предполагал, че можеш да измислиш, с полуготов вкус, подготвени по нечий друг план. Отнемащи ти инициатива и даряващи ти усмивка заместител, открадната от витрината с пластмасови зеленчуци.

Само, че бляновете ще почакат, защото тази вечер ще се слея с автомобила си, онази машина, която ме грабва и отърсва, всичките ми проблеми, като душевна турболенция. Магията й обаче действа както в приказките само при строго определени условия. Другата ми теория, е че създателят е вкарал точно в моята неогледна кола шега магия - е може и да не запалва или след основен ремонт да заоре на едно място, сякаш спряла развитие, но когато потегля по нощните пътища, а Луната краде думите от песните по света на диска, тогава нещо добро дебне на пътя. Всичко се преобръща в онзи момент, когато неоткривам ключа в джобовете си. Всяка следваща проверка само затвърждава опасенията ми, съвсем плавно преобразувайки ги в страхове. Ключът към газовата ми, среднощна медитация го няма! Всеки мъж с повече от един чифт чорапи знае, че съществува сила, която стои зад изгубените единични бройки. Това е същата онази сила, която поставя катаджии, след всяко нарушение или кара цикъла на жените да идва, когато ги пожелаем. 

И ако всяка една последвала проверка успя да потвърди, че ключовете от Моника липсваха. то поне ми оставаше вкусът към хубавите жени, а от там и псевдонимът на автомобила ми. Рядко се замислям дали мъжете кръщаващи автомобила си на най-изнасилванат жена в Европейското кино, не са хора със сериозни проблеми. Вероятно това се дължи на факта, че водя интересен живот, изпълнен с проблеми. И ако интересната част не привлича жени, то бъдете сигурни, че проблемите водят още и още след себе си. Оставих колата на лобното място и започнах бавно да крача към дома си. Дали нощното небе съблазни взорът ми или тайнствена сила ме привличаше, като спътник на Одисей измамен от коварните сирени, но от непозната уличка в непозната уличка попаднах на малък павиран площад. Усещането да си изненадан от град, който познаваш, като самия себе си е злокобно. Създава почва за съмнения в когнитивно запаметителните възможности на мозъка, черна магия или "кур капан". В центъра на площада, в негова ос се бе превърнал стар Дъб, който вместо листа имаше по клончетата си малки листове, нежна, оризова хартия. Изразът вечно зелен вид растение не можеше да обхване този екземпляр, но би било непростима заблуда ако му припиша качества на поредното дърво (шефе, ако четеш това не се впрягай). 

За миг притесненията ми как ще отключвам от тук нататък автомобила ми се изпариха, откъснах едно от листчетата хартия от дървото и в миг то се разтвори приветливо, като любовница прошепваща най-съкровенните си тайни. Странни тайни имаше това чаровно листче:

"Ако си вълк, из чиито лапи се е изплъзнало свежо сърне забрави гневът, той изтощава. Хищникът знае, че по-важно от победата е да се научи да губи от по-слаб противник. "

Огледах се за вълци, все пак има и по-гадни квартали - с травести чиито ръст надвишава този на баскетболист или бездомни песове, чиито бълхи са по свирепи от бубонна чума. Никой не може да отнеме чара на нощна София - Две Световни Войни, прането на баба ми Гергана, нито дори Чернобил успяха. Откъснах следващото листо:

"Солените сълзи
са минало
на нечия звезда
и бъдеще
с още много
светлина."
Всеки съгражданин, който в един или друг период от пубертета си, вдъхновен от песни на групи, като "Секс Пистълс" или "Ред Хот Чили Пепърс" си е правил "кво"то" иска познава момента, когато влиза контрола, а най-близкия изход е от съзвездието Алфа Кентавър в дясно. Сякаш този път бях в самолет без билет, с какво още можеше да ме изненада това място? Отново посегнах, този път към доста висок клон откъсвайки поредната бележка:

"Крачка с мен към бездната,
и ще разкрия името си отривисто
в езикът ти ще го вплета,
защото аз съм жадна песен
в сухите моряшки устни,
дето ме мълвят - коняк"
Най-накрая нещо разчупено, нещо ново, сякаш нещо, което аз бих могъл да напиша, но отвлечен от дневните проблеми, заровен във войната на прашния фронт - живот съм пренебрегнал. Същото почуствах и онзи ден, докато гледах картина на Хуан Миро - ако бях седнал за ден да подраскам малко, щях да дам и аз нещо на света....И все пак до къде може да стигне човек късайки листата на дървото на....да кажем познанието? Доста съмнителен ми изглеждаше факта, че няма полиция, която да го охранява - с такова гиздаво и тлъсто дърво бе въпрос на време да заиграят резачките. Откъснах поредното, както си обещах последно листенце от дървото:

"Откъсни ме и изяж ме,
вдъхни от моя дъх,
слез в моите очи,
притегли недоверието ми
отблъсни страховете ми,
прочети ме и ела."
В онзи момент разбрах, че има умни блондинки, а това заклинание е написано, преди да стане умна, т.е. в минало от бъдещото ни настояще. 

Школите, които ни учат как да се ориентираме имат две основни направления - наричам едната - школа на "Леваците",  според която можете да се измъкнете от лабиринт или от положение на изгубване ако се движите плътно до лявата страна на коридора/помещението, в коео сте. Така системно ще обходите всяка задънена стая, докато намерите изхода. Другия ви вариант е да се само-убедите, че не сте се загубили, а се разхождате където си искате и ако някой има проблем с тези ваши странности, дори самите вие, ще обършете пода с него. Следвах втората школа и шляейки се загърбих дървото, улиците се прескачаха, като жените в живота ми - тесни или широки, дълбоки или глухи, знаех, че има и други пътища и не мога вечно да се разхождам по една. Не и докато там има други пешаци. 

В крайна сметка заблуден от посоката на мислите си се оказах пред входната врата. У дома ме чакаше онзи така топъл уют, за който си казвах в детството ми, че ще постигна на всяка цена. Любимата ми ме посрещна усмихната, а вкусното печено, което се усмихваше от извивките на сребърната тава скоро се поднесе на масата.
- Как ми се искаше да се разходим в парка днес, да се прегръщаме и губим едни в други. - бях изненадан от споделеното, но го отдадох на хрупащите ми от задоволство уши.
- Как бих искала цветовете да се разливат поемайки в заобикалящия ни Свят, оцветявайки ни в чисти дъги от радост и веселие. - стрелнах я с поглед - да бях по закъснял малко, но чак такива носталгични картини, пък и защо е това натякване? Само, че тя не мърдаше устните си. Първо дървото, после липсата на хора с резачки около него, а сега и ми се причуват звуци. Кое е слеващото - бившите ми работодатели ще ми заплатят всички отработени заплати? Хайде де!

Сънят  беше един истински преливник от кошмари, тъкмо когато си помислиш, че по-лошо няма как да стане, че търпението на душата ти ще прелее и ще се събудиш и идва нещо по-лошо. Застрелваха ме толкова пъти, колкото изтърпявах обидите от любим човек. Превръщах се в животни, елен който отчаяно търси спасение от дебнещата го глутница, за да усетя, че друга част от мен е самата глутница, разкъсвана от пронизващи ги куршуми, които се нажежават пронизвайки тъкани. Еротичните блянове на добри момичета, изпълняващи всяко желание или зли жени, които издевателстват, не можеха да променят странното усещане, че нещо не е наред. Всичко това само се влоши, когато цифрите заваляха една след друга, подритвани от думи. "Месечни разходи" = 400 лв., "Годшина лихва", "Сконто", "Рабат". Удрящи се едни в други и предизвикващи ослепителни светлини. После аз, после някакъв друг мъж. След което сънувах как завързвам моята любима и дълго време си играя с нея, карайки я да настръхва от наслада и щастие. В последствие я обладах, а блянът ми прикюлчи с прекрасна торта, която си разделихме. Когато тя се унесе в своя сън, написах върху листа на няколко реда:

"В горчиви нощи, вярвам силно,
че очите ти са слънцето
в трудното ни бъдеще.

Не една жена ми пуска мрежите си,
ала само твоята примка ми е скъпа.
Раят ми изплетен е от нея
и докато намирам нишките към теб,
ще бие моето сърце."
Странно, не ми се беше случвало да пиша в сънищата си. Когато се събудих на следната утрин дълго се чудех над странните си видения, сънищата са отражение на подсъзнание, но кога бях намерил време да поема цялата тази информация? Може би различните събития или източнини на информация, могат да ни повлияят дори на такова дълбоко ниво, без да сме изпитали емоция? Но някак си бях сигурен, че новината за покачването на електричеството не може да предизвика такива събития в малкия ми и хаотичен свят на сънищата. Точно във връзка с електричеството забелязах веднага компютъра на половинката си, както и рутера, които бяха работили през цялата вечер. Наведох се да изключа рутера, а когато прикюлчих с него раздвижих мишката на компютъра. Инстинктивно спуснах курсора към кръглата икона, от която щеше да изскочи менюто за изключване. Тогава пред очите ми попадна отворен документ - графи със сконто, месечни лихви, рабати....от къде ми бяха познати всички числа? Започнах да затварям и други програми - една от които теглеше научно-популярен филм за вълците.

Когато тя се събуди бе усмихната, сякаш е първата сутрин от ваканция на морето. Целуна ме и ми прошепна:
"Снощи беше страхотен! А и тортата беше фантазия!" - след което се отправи по бельо към хладилника. Известно време се ровеше, след което със сериозно изражение попита:
- Ти ли изяде торатата?
- Коя торта? - попитах учуден.
- Тази от вчера.
- Нямам представа какво е станало с нея. - но как можеше да знае тя за тортата? Дали съм се издал в просъницата, бълнувайки?
- Явно ще трябва да минем на закуска от зелена салата. - свежо заключи тя. - Е, стига да беше оставил нещо от салатата. - след което извади листа със стиха от съня ми и ме погледна въпросително.
- Мога да обясня.
- О, нима?
- Беше забравила рутера включен цяла нощ.
- И?!
- Може би звучи странно, но замисляла ли си се че сигурно усещаме тези вълни, които излъчват рутерите?
- Какво общо има това с липсващата торта и стихът? - продължаваше да не разбира тя.
- Знам за какво мечтаеш.