Черквата на Сан Джузепе Везувийски тъкмо бе отброила с кристалния си звън настъпването на обеда. Според древната традиция в 12 часа, за добрия римлянин ще настъпи часът на Везувиевото преливане. Тогава Слънцето се опива с невидима амброзия от лава, която изригва гиганта под него и натежава, като отвес, изливайки слънчевите си потоци над цялата земна шир. Когато ритонът на вулкана се изпълни и запрелива, слънчевите му реки започват да напояват лозите на цяла Кампания. Окаже ли се обаче лош римлянин, лозето му повяхва. 

А каква по-голяма прокоба от линеещи се скатове в място, като Кампания?! Най-подходящата земя за вино, където Везувий е заравял неведнъж щедрите си дарове. Понякога погребвайки хиляди хора. Но за виното си заслужава да умреш. Пра, пра, пра дядо ми Леополд Барийски, дребен велможа в двора на крал Феранте IV бе получил за заслугите си земята на Санта Мария Ла Скала. Бедната му жена, огнената испанка Хулия не успяла да преживее новото увлечение на съпруга си - не е толкова трудно да се бориш с младите фаворитки от двора на Неаполитанския крал, ала как да си възвърнеш любимия, когато е отдал и духа и тялото си на парче скала? Пра, пра,пра баба ми така и не намериала отговора, за това решила да заложи засада на стария Леополд в отвъдното и там да се разправи с него. След смъртта ѝ той не се отказал от грижите по лозите си, даже се отдал повече на тези си занимания. Така и намери смъртта си - докато привързвал лозница, надвиснала от ската на хребета, той се подхлъзнал и счупил врата си. За фамилно щастие, лозницата била умело привързана. 

Не съм нито така отдаден на лозарството, както дедите ми, нито пленник на фотографията и как бих могъл с баща, като Анджело Анатолиин? Неговите работи ме накараха да се влюбя в това деликатно изкуство, точно те завинаги ме приковаха към него, като малко кученце завързано за вековен орех. Където и да се насочвах в моите опити, сянката на баща ми бе толкова обширна, че все не успявах да пробия границите ѝ. Дори най-добрата ми фотографска работа, бе отдавна надмината, още в засада от бащините ми творби. И когато срещнах младата Луче, с къдравите талази разливащи се, като воланите на критска рокля по нежните ѝ рамена, знаех, че ще бъде моя. Толкова силно пожелах маслинените ѝ очи, които бе откраднал от някоя Сиракузка красавица, че младежката ми кръв ѝ отмъкна не само целувките. Тогава се изпълних с надежда - снимах все повече, както от нея, така и от заобикалящото ни и блянът, че ще задмина баща си, че ще изпълня повелята на природните закони ме изпълни, както само Мегарско вино короната на кратер. 

Ала дните се нижеха и аз така и не създадох по-велико дело, а горестта ме преследваше и в сънища и наяве. Макар, че бе по-трудно да отсееш, кое е истина и кое бълнуване, когато се луташ безпътен и озверен. Така и с Лучия любовта ни започна лека по-лека да се разтуря, сякаш бедната бе прокълната, както далечната ми баба да ме дели с високия скат на Санта Мария Ла Скала. И ако съдбата е циклична, повтаряща се, както спици на колело, поне ми оставаше надеждата да създам най-великото вино. Ако снимките ми не бяха достатъчно добри, щях да опия всички зрители с лудото Кампарско вино на Ла Скала. Тогава и най-невинните точки, та дори пукнати в стените щяха да им се виждат, като виещи се градини на Еден. 

Тъкмо привършвах поредната лоза, когато мобилният ми телефон издрънча - бе фамилния адвокат Микелене Санторин. Сърцето ми веднага ускори темпа си, Микеле бе наш верен спътник, но новините, които носеше никога не можеха да са добри, работата му не позволявше иначе.
- Здравей Микеле.

- Здравей Виктор. Нося тъжни новини засягащи баща ти. - стария Анджели, все още не бе толкова стар, но нещо в стомаха ме сви.

- Какво се е случило с татко?

- Само за няколко дни състоянието му бързо се влоши, не е млад левент, ала и най-добрите доктори от Лигурия, та чак до Кампания не знаят какво изспива силите му. Най-добре ще е ако бързо се явиш в семейната къща, за да имате време да се сбогувате.

- Идвам най-скоро. - за такива моменти най-подходящо време няма. Може би съществува по-подходящо време, което винаги отлежава на дистанция, някъде в бъдещето. Ускорих темп към вилата, разстояние, което взех за 10 минути, за още толкова бях изкъпан и преоблякъл се. Поне пътуването щеше да ми отнеме час с колата, час изпълнен с острите завои по склоновете на Везувий. Обичам тези моменти, в които създавам симбиоза между разума и машината, когато напускам тялото си в странна медитация и се вселявам в двигателя на автомобила си. С такива "умения" на духа можеш да пътуваш дори назад във времето. Защото стария гръцки корен на дядо Леополд, макар и да избледняваше с всяко едно поколение родено в "Магна Геция", оставаше изтъняваща следа у нас. Дали нямаше да ни цапардоса, както развилнял се, тук-що скъсан ластик, както се случваше в детството ни? Никой не би могъл да узнае, освен идните поколения. Каква всъщност бе фамилията Анатолиин? Не бяхме съвсем италианци, щом корените ни не могат да бъдат проследени до Римско време. Не бяхме и съвсем гърци щом родът ни е избягал от Смирна. Но не бяхме и османци, макар ориенталските гозби, семейна тайна от векове - любимата мусака, невероятните сърми и най-паче свещенните кюфтенца по татарски, чиито аромат, можеше да накара и най-блудния син да открие обратно пътя до дома. 

У семейната къща, вече всички се бяха събрали около ложето на бледия ми баща, чиито измъчен вид, го караше да изглежда с десетилетия по-възрастен. С моето пристигане, започнахме да се сбогувам един по един с него. Майка ми бе първа, ала странния ѝ и чепат характер дори в този момент се проявяваше. Тя ту тихо ридаеше, ту обвиняваше баща ми:

- Защо ни оставяш толкова рано, как ще живеем без теб? Какво те измъчва, скъпи...това не е болка на тленното, нещо си стаил в духа си!

- Така е скъпа ми Сесилия. - отговори баща ми.

- Ах ти, значи както подозирах са те налегнали угризения! Сигурно за това по цели нощти все отсъстваше, уж да снима, а вероятно си "снимал" онези голи девойки  по списанията! Онези безсрамници! Поне да е било само снимане, а ти какъвто си козел, сигурно си съблазнявал бедните момичета. - нареждаше без умора майка ми.

- Сесилия, скъпа моя, само една жена съм имал освен теб. Доня Моника, която в ергенската ми вечер ме запозна с женските прелести, така, че да се представя, като истински Неаполитанец. Друга жена, никога не съм познал, освен тебе. И макар много от онези красавици, да залагаха ловките си мрежи през целия път на живота ми, само за примката на твоята хълка жадувах! - майка ми в мигом разкри друга, нежна и красива страна в себе си, и разцелува бледния ми баща. Може би имаше надежда за мен и Лучия, може би трудностите на семейния живот, на отчуждението и многобройните външни врагове, все пак могат да бъдат победени?

- Къде е Алсисия? - попита баща ми заоглеждайки се трескаво из стаята. Сестра ми пристъпи бавно и приседна на леглото на баща ми.

- Тук съм, скъпи Тате. - покорно му отговори тя. А покорството не бе никак силна страна на по-малката ми сестра, която тъкмо завършила гимназията избяга за месец със синът на марокански благородник. После се върна, сякаш нищо не е било, за да разбуни духовете на цял Неапол. Дали обичаше прекалено много или така силно мразеше оковите и лицемерието на обществото, ала за нея бе измислена приказката за шилото и торбата.

- Искам да ми обещаеш, че ще се кротнеш и че ще намериш достоен и добър човек за жених. Най-важното от всичко е човек да носи добра светлина в душата си. Красотата няма значение, казвам ти го и като велик фотограф. Помня първия лъв, който снимах в Кения, първата Канадска мечка, първото водно конче. Ала най-любимата ми снимка е онази от водопада - на грозната жаба. Красотата отминава, чедо, богатствата се пропиляват. Добротата остава завинаги.

- Ще се помъча за теб, скъпи ми татко!

- А сега върви, стани. Викторе, приближи се сине. - приближих се веднага. - За тебе ще настанат едни по-тежки времена, винаги съм се стремял да те подготвя за тежък живот. Защото си ми единствен син  и когато сега се спомина, ти ставаш глава на семейството. Ала да си глава на семейство е само тежест, трудните решения ще тежат на теб. Гореста във всеки един от семейството ще трябва ти да я прогониш. А не можеш да грешиш, инак губиш семейството.

- Тате, всичко това го знам. Знам и всяка една от фотографските ти техники. Не знам обаче, кое е това, дето те мъчи така силно, че чак е убива, без да си на възраст, че да посрещаш смъртта? - изражението на баща ми придоби сериозно изражение.

- Ах сине, знаеш всичките ми хитрости, сам знаеш колко трудно всеки намира стила си. През тези години успях да снимам най-опасните животни по Света, да намеря най-спокойните местности, да уловя в плен на снимката, девствени картини. Позираха ми съвършенни богини и войнствени мъже. Предал съм горестта и отчаянието на воините. Кадрите на празници пък разпръскват красота и веселие. И до скоро вярвах, че фотографските ми умения нямат граници, че изкуството ми улавя дори най-деликатните нюанси от духовния и физичеки свят.

- Скъпи татко, не само като син, но и като колега следя работата ти. Всичко това ми е известно и все пак не разбирам какво те мъчи?

- Отиди до гардероба и извади от най-долната лавица фотоапарата, донеси го. - изпълних повелята на баща ми, докато друите ме наблюдаваха с недоумение. Седнах до леглото му отново.

- Включи го и виж последните 40 снимки. - подчиних се и след само няколко мига на екрана се появиха кадри, които не вярвх, че ще видя на фотоапарат на баща ми. Пред очите ми бяха целии серии със снимки на кюфтета. Погледнах баща си озадачен - чоекът с десетки награди на реномирани списания, фотографа отразил 7 воини, заснел най-опасните животни на света, обиколил всички континенти, пазеше серии от снимки с кюфтета! Човекът заради чиято сянка, творецът в мен линееше в крайна сметка бе загубил разума си и фокусът му бяха станали кюфтета?!

- Татко, та ти си изгубил разума си! Какви са тези кюфтета? Това трябва да е изкуство? Новина? Скандал? Последното ти велико творение?

- Ти не разбираш сине. Успях да предам всеки един нюанс от човешката душа и материалното, ала се провалих с тази серия.

- За какво говориш?

- Макар всичките ми фотографски трикове, оборудване и екстравагантни идеи, така и не успях в едно: да уловя в снимка аромата от туко що изпържено кюфте. 

 

 

Б.А. При написването на тази история не бе изядено, нито едно кюфте.

всичко се случва.

.