Можеш ли да извикаш вълнуващия ден, в който за пръв път препасал си колан на шофьоската седалка? Началните мигове зад волана, така дълги, сякаш кацаш от друга планета. Завърташ ключът, за да разнесеш насечен звук, който се повтаря хиляди пъти в секунда. Шумна и простовата молитва, но толква искрена! 

  Металният звяр се е събудил, а ти си на седлото, задържиш ли се, ще има още приключения. Изтърсиш ли се, винаги ще страниш от мистиката на машината. Спомни си онзи ден, когато вибрациите от двигателя преминават през материята на дрехите ти, за да се слееш в едно с машината. Онова горещо чувство, затоплящо те отвътре, но така изнервящо те, сякаш ловуваш мечка за пръв път. Отлиташ от съединителя, докато другия ти крак потъва върху газта.

     Знаем за зависимостта, към наркотични вещества, за дългите пръсти на никотиновия глад или безгрижността на алкохолните пари. Заклеймяваме убийствата и много-женствата и с пренебрежение отминаваме хазарта, Но никой за последните 110 години, не се е сетил да забрани шофирането.

      Чакам на светофар в Моника и жонглирам с изрески спомени, напоени в отиващите си мигове залез. Човек може да бъде щастлив, ако достатъчно често плува в изкуството наричано настояще. Някой свирят на виола, други пеят на висок глас, трети редят паветата, по които някога ще препусна с Моника. Тя обединява всички прости и незначителни елементи в изкуство. 

       Точно така, дал съм име на автомобилът си, а по-досетливите от вас разпознават, като кръстник Моника Белучи. Първия път, когато видях бъдещия си автомобил, тя (все пак е Моника), бе паркирана на служебен паркинг. Първа среща, а аз вече разстилах пръстите си, по съвършенно извитите брони. В Италия, не създават автомобили, а светкавични статуии на колела!

      Трябваше да я имам, виждайки всеки проход и издатина с ръцете си. Имам правило, което успешно прилагам и относно автомобилите - "вземи си я веднага". 3 секунди. Това е времето от първата среща на очите ти с жена и ако не се насочите към нея решен да я имаш, то вече е късно. 3 секунди и ако на втората не въртиш волана, натискайки спирачки, на трета ще те стържат с лопата от асфалта.

    Светлината сякаш е замръзнала за леденото око на светофара, плачейки в сигнално червено. Жълтото е най-романтичния цвят за нас автомобилистите, то е надеждата, че ще се освободим от застиналото положение. Надежда, че ще продължим далеч напред, без да се безспокоим за ограниченията или останалите, които искат да ни изпреварят. 

     Отмествам поглед през страничния прозорец, защото докато узрее жълтото, Зимата ще се е сменила с Пролетта. Защото зеленото на следващия светофар е по-зелено от  това на настощия. Така е и с тревата - по-зелена в съседната морава. Но тук морави не съществуват, защото са скрити от избуелите тротоари. Тротоари, които трябва да ни носят с усмивка през дните ни, но вместо това, се клатят по ръба на начумерени устни. Виждам хиляди жени, които биха могли да са изкусителни. Само, че няма по-грозно, от намръщена жена. Непоносимостта ми расте, като плевел, който убива малодушието. В мигът, когато изгрява слънцето за всеки шофьор, леко премествам лоста, а краката ми изиграват танцът на "мръсната газ".

      Не мога да обясня тази лудост, разливаща се из цялото ми тяло, защото се заражда за миг, а язди съзнанието за дълго. Автомобилът ми изръмжава и сякаш, като младо вълче изскача, залепвайки ме за мекия уют на седалката. Ръмженето се усилва - израстналия вълк открито предизвиква алфа-вълкът в глутницата. Скок в страни и челюстите се насочват към лапите на противникът - ръцете ми несъзнателно вграждат още един камък в храмът на скороста. 

        Трета скорост не носи късмет - тя е джуджето на скоростите. С нея нито можеш да се изстреляш за секунда, телепортирайки се 200 метра по-наттатък, нито да изкачиш висок наклон. Противникът ми вече посяга, към следваща трансмисия - прекалено късно, краката ми са изиграли комбинация - ефирно преминаване от 3 та към 4 та скорост, както в класическите концерти.

        Все пак, трябва да споменем 4 та скорост....това е онзи момент от пространството, когато мацката се предава в лапите ти. След дните игри, в които се е опитвала да ти избяга си я притиснал в ъгъла. Хващаш я за кръстчето и рамото. Моментът на победа...е тя все още е облечена, но да не забравяме, за 5 та предавка.

        Макар да е далеч по-пикантна, пета скорост е отнесла бляновете и очакванията. Вече летите, ала долавяте ограниченията на двигателя. Не е останал по-висок връх. Двата автомобила летят един до друг, а шофьорите им си хвърлят непримирими погледи.

        През зимата, макар почистени, пътищата изтъняват, поглъщани от лакомите челюсти на снегът и кишата. Това са челюсти на стара мечка, защото са огромни, но зъбите й се клатят. Може да се измъкнеш, но ще затънеш повече. Летим в права посока, а пътят се стеснява, може би това е последния наркотичен момент, последния миг, когато мозъкът ти плува в адреналин. Приятелки са ми разправяли, че това чувство ужасява жените. Но каквото е отрова за едни е цяр за други. И няма нищо по-сладко от опасността, с която ще се срещнеш, от усещането, че всяка молекула в теб е засилена, като от оръдие и независимо от последствията, ще отнесеш всичко пред себе си без милост. И няма такава изненада, когато твоето платно, не толкова далеч пред тебе, се окаже заето от друг обект.

       Първите 3 секунди са най-важни. През зимата, когато кишата и студът са захапали нежната, асфалтена плът, не трябва да удряте спирачките. Освен, ако не сте се питали, какво е да не управляваш 2 тона шейна, чиято скорост е равно-ускорителна. Но вече е късно и предосещам ударът. Поглеждам в страни, за да видя съдбата на конкурентът си - неговото платно също е заето, но съвсем мъдро, той леко "помпа" спирачките, запазвайки стабилност и намалявайки скоростта. Другото е само мрак.

       Събуди ме притеснена пътничка, която ми задаваше въпроси относно пръстите на ръцете й, както и колко от тях виждам. Бързо отбелязах деколтето й, ъгълът на потъване, както и плътността на материала. Други едни пътници ме разпитваха за разписанието и последната спирка. Бързо се опомних,  настаних се на седалката, погледнах в огледалото и когато всички заеха местата си - потеглих. Закачлив облак, обагрен в антично черно скри от погледа ми, всичко отвъд огледалата. Носех се по гладкия път и когато достигнах последната спирка, отворих вратите, сякаш засмукани спагети, потънаха отвъд устните на автобусът. 

        Имах още малко свободно време, в което запалих цигара.Слънцето и свободните минути витаят най-хубаво около цигара или горяща клечка кибрит. Всичко изглеждаше толкова истинско, а и така различно. Нима старата Берта, за миг се бе пеобразила в пъргавата Моника? Мислите се изнизваха една през друга, сякаш оплетени в реещият се цигарен дим. 

      И ако всичко е било само блян, защо е тази цицина на главата ми? Пък и как съм изминал такова разстояние, за една смяна, с бавната баракуда? Мислите натежаваха, като розово прасенце в средата на Зимата, докато от унеса ми не ме изтръгна пътник:
  - Има една врата тук, ела да я отвориш. -  Пътникът беше средно висок, синеок, с много интелигентен поглед, а и мъжкото му присъствие витаеше във въздуха. Като, че ли, приличаше на мен, дори по черти и красота. Запътих се към закритата спирка, чиято врата бе затворена и затършувах из джобовете си за ключовете. Погледи бяха  забодени в мен, сякаш да съм вуду кукла създадена да страда. Ненавиждам последната смяна, когато прекарваш последните хора, за последната спирка. Извадих ключът, но сякаш бе от друга ключалка. Сякаш не бе последният ключ.

        Насилствените опити се оказаха безплодни, а нетърпението на хората заплашваше да ме смаже. Погледнах пътникът, който приличаше на мен - хубавия и приятния, следейки за неговата реакция. Бръкна в джоба си и докато тършуваше нещо извънтя. Бяха последните ключовте от последната спирка.Подаде ми ги, но в замяна за моите. Дадох му ги.

        Отключих и хората се наредиха в опашка, бавно потъвайки навътре. Само моя двойник единствен се отдалечаваше:
  - Ей, къде си тръгнал? Я, бързо вътре!- Онзи размаха ключовете и изведнъж попадна до Моника, автомобилът от блянът ми! Запали и преди да сторя каквото и да било изчезна. Усетих потупване по рамото, а когато се обърнах очите ми попаднаха на бай Мишо - Нафтата. Той отговаряше за всичките 11 шофьора.
- Остави Пешо, един избягал, все някога щеше да се случи.
 - Обаче, никога не съм изпускал пътник!Знаеш приказката "Никой не се е върнал от там, за да ни каже какво е". Измилиха я заради мене!
 - Петре! - рече с напевен тон Мишо. - Има моменти, в които на душата израстват крила, все едно не е градина, а буреняк. Нищо не може да я спре. Тогава не направляваме дори собствената си душа. Остави я и тя да те води.

Послепис: Ей, ако някой засече душата ми хвърчаща по улиците в бърза кола - източете малко нафтичка за мен....