*****************

Уважавам всички религии и особено родните, но те са и прекрасен фон за истории и идеи. Така, че нека по-религиозно-фанатизираните подминат. Колкото до еротиката - ще трябва да си я заслужите с много четене!


С ясното съзнание, че нарушавам най-святата граница - между лекар и нечие съзнание, придобито в качеството ми на лечител, събрах смелост да разкажа тази история. Безсънни нощи деляха буквите по листата от желанието ми да ги излея, до там, че вече вярвах, лекарската ми етика ще наделее . Макар и чужда, разкривайки я краска по краска в края и се питах, нима не аз я изживях наяве? Или съм си представил? Може би помислил? А сега друг чете загнездилите се в мъртвия ми мозък - сигнали? Стига, каквото й да е станало, нека Сава ме прощава.



Сякаш хората се раждаме с поглед в небето и фантазия прикована в тленното ни тяло. И всеки от нас намира бягството си от тези окови, прошепнато едва чуто в сладострастно стенание, удавено в дълбока чашка, забулено в нирзвегнат дим. Моята най-голяма радост е да се губя, освободен от теглото на знанието, страхове, копнежи. Губя се шофирайки, в пътя, повече в грубото песнопение на двигателя, в прискърцващите гуми, които, аха да загубят спойката си с пътя....губя се. Само се страхувам да не загубя времето си, ненамерил себе си, не намерил любимите и близки. А в свят удавен в неонов лукс и емоционална мизерия, сякаш се налага да търсим все повече.

Ала защо рисувам, тези тъмни краски? Когато по пътищата на Предбалкана и аристократичните Търновски покрайнини, всяко дърво протяга клон, в опит за съблазън, сякаш предизвикателна жена протягаща краче към теб, в недвусмислена покана. Не всички протягащи крачета са дървета. Клонаците се изнизваха един след друг, опасали пътя в спретната яка, а деретата, шарещи в страни от пътя, често подмамваха погледа ми. В компенсация на Бояновия образ, разположил се угоднически на съседната седалка, и преживящ, дали блян по лесна печалба, дали сгодни женици. Трябваше да избера някой от екипа си за нетрадиционна задача, а да си призная - избор нямах. Заетите в IT сферата, често мислят по-разчупено, а от там са по-разкрепостени, опасна черта за мястото към което ни бе изпратил шефът ни - Килифарския манастир.

Преди три дни, шефът поиска среща на 4 очи, изненадвайки ме, че за пръв път в историята на нашата фирма - интернет доставчик, към нас са се обърнали за помощ от светата обител на манастира. В стаята се носеха обещания за повишения и картини на престижа, който подобен клиент би докарал за организацията ни. Разбира се, за да ми повери тази, така престижна задачка, шефът бе поставил уловка - работата трябваше да се свърши, деликатно, сякаш не се е случила. А деликатност и IT/мрежов специалист, са нестабилни съюзи. Ала Търново и скалите опасли го са голямата ми слабост - кой съм, аз че да откажа. Кой съм аз да понасям дебелашкия хумор на Боян, сякаш придружил апендикса му при последната претърпяна от него операция? 

Съдбата притежава рафинирано усещане за ирония, защото проследявайки генеологията на родовете си, произлизам от христянски родове от времето на княз Борис. И в същото време съм последния езичник в рода си, изпратен да окабели светата обител. Може би родителите ми са усещали този варварски дух, въплътен в сина им - дадоха ми името Сава, ала никога не припознах религия, макар уважението съм към Православието, споило така различните ни етноси в един народ. 
Боян: - Много ли време ще ни отнеме да им пуснем нета на тея пингвини*? 
Сава: - Попаднах на снимки от манастирския комплекс - НДК под прикритие. Изглежда по-малък отколкото е. Освен нет ще трябва да им спастрим сайт - "Гореща линия за богомолци". 
Боян: - Е, какво ще има в този сайт? 
Сава: - Енциклопедична информация за светии, култови практики, история на обителта, както и пряка чат линия с богомолци. 
Боян: - Не съм вярвал, че някога ще правя такъв сайт. 
Сава: - Църквата търси път към новия свят. Кой знае, някога може би ще организираме екскурзии до Марсианския параклис. - улисани в прогнози за задачата, която ги чака, дори не усетиха, кога пътя изтънява в черен друм, достигайки до рекичка, чието корито, намекваше за буйно минало. 

* Пингвинчето Тукс е талисман на Линукс, с подбна окраска на расото.

IT специалистите често са посрещани с доза недоверие, както би трябало - съвременни магьосници и шарлатани, които смаляват случките от деня в телефоните и компютрите ни. Над широкото корито, отвеждащо до входа на манастира - лежеше съмнително мостче. Не бе остаряло красиво, а опасното му проскърцване, подсказа на Боян, че освен здравето има още причини да се пребори с наднорменото си тегло. Арката изидана от масивни камъни се извисяваше далеч по-тежко над тях, в ням разказ за майсторството на тогавашните майстори.
Боян: - Така, като гледам - прокарваме главния кабел над реката, вътре влизаме с хубав безжичен рутер и до Четвъртък ще сме си в Софията. - Софията, сякаш, още много Софии бяха нашарили картата на България.
Сава: - А тези майсторски арки и сводове, окичени с дървени надстройки виждаш ли ги? Всичко тук лъха на епохата на Просвещението - как ти се връзва дебел кабел с всичко това? На мен никак. - Боян направи негов си жест, сякаш казващ - “какво толкова?”.

А Игуменията на манастира отдавна ги бе забелязала - по това време на годината, Търновска област бе, като мащеха за обитателите си - люто гореща, пък и морските плажове, съблазняваха с далеч по пищните си дарове. От погледа на Магдалена не избегнаха странните дрехи носени от мъжете, оглеждащи входа на манастира - комбенезони, от които се подават ту кабели, ту дръжки на инструменти (мислено се прекръсти, заради паралела, който плътската й особа, неволно направи). Не случайно, Магдалена бе назначена от Търновския митрополит за игумения на манастира - едва 40 годишна. Умът й гъвкав, като върбова клонка (а както знаеха под опечните й - също толкова жилещ) я бе изкачил по-бързо по църковната стълбица от колкото сам Св. Илия би смогнал. И тя бързо свърза молбата си за съдействие към познатия от светското й минало - Натанаил и неочакваната поява на натрапниците. Пооправи расото си - хвърли последен поглед към огледалото и след като задоволи педанта в себе си, се отправи към канцеларията, намираща се на същия етаж. Походката й бе отмерена, излъчваща увереност на Самсон, която не се придобива, а се раждаш с нея. Най-голямата жертва, която бе отдала на олтара на службата си, бяха светските наслади, а тази липса тежеше, особено на красива, като нея жена. Ала, който дири спасение в Бога, го открива заедно със себе си.

Влизането й в канцеларията внесе, онзи познат смут, който лидерите и шефовете методично инкрустират в психиката на подчинените си. Всички в манастира се страхуваха от нея, а най-сладкото бе, че през по-голямата част бе грижовна и поне външно заинтересувана от съдбата на под опечните си сестри. Но всички знаем, че има и "по-малка част".
Магдалена: - Добро утро! Имаме ли вести? - настоятелката на храма сестра Ирина се стресна, и издайнически тик пробягна по лявото й око, пробуждайки кръвожадна наслада в игуменията.
сестра Ирина: - Нищо ново не е постъпило в канцеларията ни, Игумениьо.
Магдалена: - Варвара, ще ме придружиш, отвън се навъртат двама миряни. - Варвара бе сред монахините постъпили най-скоро в светата обител и сякаш реката виеща се отвъд стените на манастира, прокарваше пропаст между светските неволи и службата й. Тя бе неофициалната любимка на игуменията, ала такава позиция не се предопределяше от симпатии, а бе заслужена, къде с пот на челото, къде с кръв на гърба. Двете се отправиха към масивното стълбище с изтрити през столетията стъпала и се появиха из малкия портик, вграден в големит врати на манастира.

Залисани в планове, и предвиждания, от къде да минат, за да прокарат живителните жили на кабелите, Боян и Сава не бяха забелязали пристигането на двете монахини. От професионалния унес ги извади прокашлянето на Магдалена, двамата сякаш се сепнаха, първи се представи Боян:
- Добър ден. изпратиха ни от “Флашнет”. Ще ви прокараме нета. - Магдалена не скри пренебрежителния си поглед, поглед, който може да зарови и миньор ** - Боян бе набит, със широки плещи, но и шкембенце, което създаваше илюзия, че е не просто отпуснат, а дебел. Може би сладко-пухкав. Очите му големи и кръгли, изглеждаха така искрени, но брадичката му издаваше хитрост на викарий***. Магдалена веднага го прецени, като човек, който може да бъде "насочен".

** Св. Варвара е патрон-светец на затворниците, миньорите и изобщо всички, трудещи се под земята.
*** Викарий – най-често секретар на митрополит.

- Привет от името на Флашнет, искрено се надяваме, да не сме нарушили някоя привичка или канон на светата ви обител. - другия мъж бе антипод на колегата си - висок и атлетичен, ала брадат, сякаш отшелник, скитащ се из планинските пустощи. За разлика от отшелниците, светлите му очи гледаха така предизвикателно, колкото, възпитани бяха словата му. Магдалена бе поразена от цвета на тези очи - светли, като очите на Варвара и на онази порода кучета, от Източен Сибир (игуменията се зарадва на асоциацията, която й хрумна). И макар, че мъжът пред нея бе красив, по своя си див начин, миновенно изпита ненавист към него.
- Молбите ни са чути! - престорено възкликна. - Аз съм Магдалена, игумения на този манастир. Това - тя посочи, сякаш посочва към пудела си - е Варвара, която ще следи да се спазват привичките на манастира. Не се глумете да, задавате въпроси - тя ще ви въведе в нуждите на нашия манастир.
Боян: - Приятно ми е! - побърза да подаде ръка към монахинята, която макар расото скриващо географията дарена й от бога, имаше красиво лице, загрозено от зле скрита тъга. Дори светлите очи, сякаш бяха сковани от леда на меланхолията. Ала Боян не веднъж си бе представял, какво ли би преживял из необятните килии на някой женски метох, естествено изпълнен от млади, туко-що постъпили сестри. Варвара върна сякаш на сила жеста.
Магдалена: - В манастира не е запретено за друговерци, но все пак да попитам - кръстени ли сте?
Боян: - Аз да. - Магдалена веднага застана нащрек и погледна към другия мъж. Магдалена: -Каква религия изповядвате?
Сава: - Езичник съм. - как само отговаряше! И в двата завета езичниците рушаха храмовете господни и бяха след най-големите врагове на църквата. - Но не се притеснявайте, не гадая по кучешки сърца.
Магдалена: - Тук няма кучета! Последвайте ме. Веднъж споменал, че е езичник, Сава ясно усети обрата в отношението, но и не вървеше да лъже божиите служители. От тогава монахините контактуваха приоритетно с Боян, а на Сава позволиха да обиколи манастира. Всъщност, ситуация бе повече от удобна за него - скрит под сводовете на красивата обител, задоволяваше една от най-големите си страсти - архитектурата. Тази страст го бе преследвала не веднъж - когато се наложи да прокарва интернет на традиционна къща в Коприщица и копаеше, като грешен дявол, под старинен калдъръм, за да не наруши архитектурния ансамбъл в къщата. Или онази задача, да прокара интернет в арменските гробища. И все пак, въздухът в този манастир бе далеч по-странен от този в гробищата.

Чакам продължението. :)
Поздрави. :)