Родителите ми... бяха моите дзен учители – те не ме научиха на абсолютно нищо!
Пустотата бе моят брат, самотата – родна сестра. Вглъбен и усамотен, опознах корените си, разбрах, че аз, всъщност не съм "аз"-ът... Вместо да уча и да създам семейство, аз се самоизградих от ежедневните си провали; от страха си – да не бъда като другите, от мечтата си – да не съм копие под индиго! Учих се на "незнание", а знанието... за мен бе яма, водовъртеж, капан – капан за интелигентни наивници и лаици, вярващи в демокрацията и свободното слово (а някои вярваха дори в историята!). Поддържах мотоциклета си както аз си знам, коан след коан, изправях се по-вироглав; сънувах странни сънища – сюрреалистични, ежедневието ми бе игра на стъклени перли... Бог знае, аз също не хвърлям зарове, но нима някой друг ме е създал – зарче?... Изтърсакът бях аз, лишен от любов – ненужният син, излишният товар, "котвата", баластът, който винаги може да бъде изхвърлен зад борда, за да не потъне крехката им плоскодънна лодка...

ne moje da se kaje 4e roditel ne u4i . vupros e zrelostta na hlapeto - dali vijda i preceniava okolo sebe si i da si formira celite