Не заради розовия залез помня онзи ден. Много от вас биха ме разбрали съвсем погрешно - нежеланието за розово не означава липса на романтични наченки и  илачи за бързо влюбване. Връщах се забързан след досадните лекции по бизнес изчисления, поглъщайки външната среда в опит да осовободя негодяйското си съзнание от решетките на числа, сложни системи и изчисления. Да си го признаем, дори Космополитън е по-интересен....не е нужно да съм го чел, защото математиката е най-голямата скука, ако изхождаме по метода на дедукцията....ъъ както и да е.

Лавриращ между тези си мисли, както катеричка рунтавелка между пресечена осева линия, в полезрението си съзрях джанта от Мазда. Сещате се, онези летите с метален блясък, чиито въртеж ви хипнотизира. Между спиците им съществува черно, но неизвестно пространство, където Вселената се опитва да  забави автомобила ви, за да вдигне разходът му. Обаче, вие пукната пара не давате за него, понже светлата страна на джантите ви препуска по гладката и нежна повърхност на асфалта. Не е трудно да се сетите как и по какво се плъзга "мръсната" й част.  Маздата на баща ми имаше същите джанти, не до толкова деформирани и мръсни. За момент през съзнанието ми мина идея да я прибера. Тогава единственото което яздих (не броим  Диана), беше байкът, което обезмисляше влаченето на авто части защото 

Да не забравя:
"От коли и жени се иска всичко, но веднага. В случай, че не си падаш по безплодното чакане."

 Прибрах се у дома с финесът на баскетболист от националната асоциация - мятайки интелектуалния труд на колоси в образованието ни, пречупени през собствения ми войноглед. Вкусната яхния беше на 360 градуса от мен, а аз съкратих растоянието без да си давам зор. Вселената е широко понятие, а ние сякаш сме почти в центърът й, ама не съвсем. Почти, защото не сме чували за някой по-популярен от нашия вид....не броим Тиранозавър Рекс....сигурен съм, че срещнете ли  подобен, няма да ви стиска да го заплашвате. Като се замисля, така и така няма да остискате. Но чувствайки се сами във Вселената, ние можем егоистично да определяме, къде е центърът й. А това е там където сме, в противен случай ще изминаваме гигантски разстояния, само и само за престиж. Освен това Диана, няма да може да парадира, че е от Центъра. Не сме съвсем в центърът й, тъй като физиката и пространствената ориентация идея си нямат за престиж и "хайде да не бием път, чак до Орион, за едната бира".

Да не забравя:
"Позицьонирай се на правилното място, защото правилния момент е неговото момиче. Имаш ли ги ще владееш разстоянията. А ти винаги си на място."

 Хапнах бързо и в спартански стил - какво по-хубаво от това да ядеш от тенджерата, когато лъжицат ти кънти на бронзов меч в гърлото на омразен враг....хубаво, де ризница. На моменти Средновековното усещане ме укриляше, докато дъвчех пресен хляб, понеже той още от ранното ми детство е символизирал нещо дълбоко българско. Нито в Западната култура, камо ли в чалгата ще откриеш почитание към хлябът. Той е и тясно сързан със земята. С това, което те връща към корените ти. Хлябът е толкова странно нещо, колкото управлението на Борис III - привнесен, но вече само наш. И да не забравяме, че хлябът е само левче....Новините зажумяха - очевидно хората си живееха не само по света и у нас. След известните политически рокади дойде ред на местните новини. Изнизаха се интересни политически муцуни, които няма да забележите дори в Софийската зоологическа. Дойде време на пътната обстановка, катастрофите, сребристата мазда на баща ми. Гледах кадрите и си мислех, как тая трошка страшно прилича на бащината ми.Естествено това няма начин да ми се случва. Само минути по-късно звъни телефонът ми и братовчедката, която е получила обаждане. Няма идея за нищо, пътувам в няккава посока и чакам да се уверя с очите си. Ако най-лошото е станало ще си проверя очите си. Всъщност ще проверя цялата човешка логика, защото когато някой има проблем с мой близък, приемам нещата лично.

Да не забравя:
"Ако мускул те боли, значи расте. Ако душата те боли си мекошаво копеле в труден момент. Момент. И щом отмине започни растеж отново."  

На улицата израстваш бързо, малките са поглъщани, като топъл хляб, а най-лакомите се заклещват между правилата. Преминавам през ада, но без сътресения - аз съм дяволът, който ще преведе своите през пламъците. После ще има разплащане, съвсем ясно ми е....но тогава заминавам. Идеята се ражда в лекция по Маркетинг. Остават ми 3 седмици до сесията, но чувам един глас в себе си. Когато го чух все още очаквах нотка изисканост. Когато се завърнах просо го бях рафинирал. Чу се "майната му", а колегите около ми изписваха недоумение по челата си.

Изгубен съм сред товарни контейнери на пристана, небето се държи единствено на начумерения си вид, а мокрия сняг се пльоска по останалите докери, като сладко върху палачинка. Скъсал съм корените....към онзи момент, без значение от произход или образование съм се метнал на първата работа. Говорейки за докерство в тази професия си неотменно свързан с хазарта. Ако искаш да свържеш двата края -залагаш, ако нямаш късмет,няма да видиш и единия край. А ако заложиш на грешно ще му видиш края в дървен тоалет. Обаче аз се нуждая от нещо...случайно. Знам от какво се нуждаде Диана, но избирам да се чувствам гузно, пред това да я раня.

Да не забравя:
"Късметът ми е сигурен, когато дирижирам ситуацията. Но тогава съвсем не ми е необходим. Ако разчиташ на късмет вече си прецакан."

Връщам се с вродената омраза на англичаните към дясната лента. Слънцето винаги ще бъде прекалено ярко, за някой кален в сивото небе на Севера. Скоро след това получвам книжка, завръщам се в университета и сред приятелите. Диана имаше радар за тези неща, в моментът, когато ме вижда посърва и разбира, че няма да го бъде. Криво ми и ми пука за пръв път от много време, но знам, на къде отиват нещата. Когато няма спойка между двама да търсиш лепилото на живота ще се окаже загуба. Неусетно съм открил, че действително няма незаменими хора. Има капризни дечковци, които не приемат променящата се среда. Има плячка. Има и хищници. Припомни си някое от горните правила.

Скоро си купувам автомобил, който гледам с недоверие,докато той ме усеща с неприязън. Първите 7 минути са времето, в което се изучаваме, а кракът ми съвсем скоро ще реши една история. Двигателят изревава, а аз хвърча по улиците, нямам страх тъй като съм го загубил на хазарт сред докерите. Нямам опит, но усещам пръстите ми да потъват във волана, чувство, което мога да сравня с начинът, по който се сливат, когато масажирам кръста на Криси. Върховете им губят усещане, ала се срастваме. За Криси знам, че има красиви устни, а усмивката й е мида, която се разтваря в аромата на сладко от малини. Както за знаците и ограниченията, така и за всичко останало не искам да знам. Тя разбира.

Да не забравя:
"Скоростта е разстоянието от гибелта до насладата. Размерът има значение"

Ала, колкото по-често се разбирам с автомобила си, толкова повече се сближавам с нея. Гумите ми винаги са опирали ръбът, но тя съзнава с женствената си интуиция, че вече съм готов да надника отвъд ръбчето. По онзи безрасъден начин, по който устните ми могат да прехвърлят ръбчетата на нейната мисъл, на насладата й. И докато тази наслада е упояваща, огнена, то скороста е друга. Друга дрога. Механизмът е продължение на съзнанието ми и когато полетя достатъчно бързо, изглежда забравям, за къде съм се отправил. Нуждата да отделиш съзнанието си в севластие над времето, е по-мощен наркотик от каквото и да било.

Криси ще мине по друг маршрут, който пресича пътищата на моята двулитрова лудост, но ще мине и по тези, които съм проправил, понеже мислите ни израстват през пространството. Дали ни убива онова в по-вече или другото в по-малко? Всички знаем за малкото, но аз исках да открия онова в повече.  Когато се появили първите хора - били са двама, те са желаели другия. Следващите са желаели всичко. И когато станали достатъчно, поискали и неоткритото. Не можеш да избягаш, от онова, което изпреварва кръвта ти, защото твоите прадеди живеят не само в спомена, но и в желанията. А всеки следващ ден е загуба в хазарта на живота, за смъртта.

Нямам търпение да обхвана страните и с дланите си и да залепя устните си за нейните. Да я упоя с желанието си и да я накарамд а чувства коленете си слаби. Летя лъм нея, времето е неподвижен фон, разстоянието е стоп линия. Знам, че някой ден ще изпреваря смъртта, ще я поставя натясно и ще я изиграя. И тогава е особено важно: 

Да не забравя:
"да сипя спирачна течност"